Нека започнем с няколко великолепни цитата.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа
1. Да бъдеш жив, означава да си пълен с белези
2. Разбрах от дълго проучване, че се възхищавам на всички нации и мразя всички правителства.
3. Всички велики и безценни неща са самотни.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си
Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио
4. Обичащата жена е неунищожима.
За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!
5. Родих се изгубен и не ценя удоволствието да бъда намиран".
6. Какво е топлината на лятото без зимния студ, да й придава сладост.
7. Идеите са като зайци. Взимаш два, учиш се как да се грижиш за тях и много скоро вече са дузина.“
Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас
Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли
8. Мислите са бавни, дълбоки и златни, когато ти минават сутрин.
9. Тъжната душа може да те убие бързо, по-бързо от бацил.
10. Щастлив съм да съобщя, че във войната между романтиката и реалността, реалността не е по-силна.
11. Мразя камерите. Те изглеждат много по-сигурни в нещата, отколкото самият аз съм.
12. Най-трудното нещо в писането е да кажеш истината. Добрите книги се пишат за всички.
13. Има два вида хора на този свят - наблюдатели и ненаблюдателни.
14. Ние не предприемаме пътешествия - пътешествията предприемат нас.
15. Аз съм просто болка, обвита в кожа.
16. Въпросът е капан, в който отговорът пада.
17. Ако веднъж си живял в Ню Йорк и си го почувствал като дом, никое място на света няма да е достатъчно хубаво за теб.
18. Нека отлетим към рая на крилете на прасе.
19. Всички хора са морални и всичките им съседи не са.
20. Понеже Свободата е най-важното нещо на този свят, остави ме да Бъда.
30-те години в Америка. Голямата депресия. Висока безработица, труден живот, мигрантски потоци, бедност. Разгулът на джаз епохата, на голямото опиянение от миналото десетилетие, е сполетяно от крах. И сега всичко тя трябва да се връща в лихвите. Америка има нужда от нов глас, от нов поет, от нов писател, от човек, който най-сетне ще проговори за унизените, оскърбените, нещастните. И намира Джон Стайнбек.
Стайнбек често казва, че когато човек чете роман, трябва през цялото време да чувства, че романът казва истини за него самия. Най-великата книга, смята той, е книга, написана за всички. Книга, в която се разпознаваш с огледална течност. И разбира се, Стайнбек е големият майстор на тази техника на идентификацията. Милиони читатели и до ден днешен откриват собствената си драма в "На изток от рая", четат "Улица "Консервна" без усмивката да слиза от лицето им, нещо им пари в очите, когато тромавият Лени мечтае за зайците в "За мишките и хората" и чувстват цялата тъга на разпадащия се свят в "Зимата на нашето недоволство". Стайнбек, впрочем, е един от малкото писатели, който умее да бъде изключително различен и да сменя майсторски "сезоните" в писането си - може да те депресира, след това да те разсмее, да те вкара в тъмница и да пусне светлина през решетките, да те погребе и възвиси с няколко реда. А откъде черпи всички тези идеи? Разбира се, от собствения си живот.
Детство в долината Салинас
Роден е на 27 февруари 1902 година в Салинас, Калифорния; същото митично място, вдъхновило "На изток от рая". Има ирландски и немски корени. Баща му сменя различни професии през годините – мелничар, бакалин, земеделец и дори се изявявал като местен политикан - често Стайнбек пародира, макар и с много любов, тъкмо него. Стайнбек наследява любовта към литературата от майка си - Оливия Хамилтън Стайнбек, изключително силна по характер, бивша гимназиална учителка. Децата са общо четири, писателят е третото. Едва 4-годишен малкият Джон вече има свое шотландско пони на име Джил, за което се грижи сам – тази история ще бъде разказана по-късно в „Червеното пони”.
Като дете по цял ден Стайнбек обикаля околностите на калифорнийското градче, изучава с детско любопитство богатата природа на долината и тихоокеанското крайбрежие, когато през летните уикенди семейството пътува на запад до океана. Тези първи експедиции, свободата и любопитството към заобикалящия свят изграждат в Стайнбек силната връзка с тези места, с хората като душевност, със самата природа и всяка малка частица от нея.
През 1919 г. постъпва във факултета по журналистика в Странфордския университет, но след година е принуден да напусне. В следващите две години пък изучава биология в Морския научно-изследователски институт в Пасифик Гроув.
Разочарование в Ню Йорк
Каква е стойността на живота на един американец, ако не се пробва поне веднъж в Ню Йорк. Нает като работник на товарен кораб, Джон заминава там през 1925 г. Вече знае - иска да стане писател. Реалността обаче го посреща с твърд юмрук. За да изкарва прехраната си Стайнбек сменя над 10 професии, всичките от бачкаторски тип. Пробва се в журналистиката, но както често става с повечето писатели, професията е твърде невзискателна към въображението, което Стайнбек има. Затова като репортер е уволнен през 1925 г. от „Ню Йорк американ“ заради отплесване от фактологията.
Постепенно осъзнава, че няма да я бъде. Връща се в Калифорния, където работи като строител, журналист, матрос, събирач на плодове, като момче за всичко на езерото Тахо. Там се жени и за първата си съпруга.
Заживява в уединена къща на брега на морето, където пише своя първи роман „Златната чаша” – повествование за английския пират Хенри Морган. През 1930 г. Джон Стайнбек сключва брак с Карол Хенинг в Пасифик Гроув на полуостров Монтерей. Там среща страхотния биолог Едуард Рикетс, чиито възгледи и екологични теории оказват дълбоко влияние върху мирогледа на писателя. Двамата започват да пътешестват из Америка.
Големият успех
Въпреки, че не е литератор, бащата на Стайнбек започва да усеща, че в сина му има огромен талант, но просто не успява да напише нещо добро, тъй като непрекъснато му се налага да се бори за насъщния. Затова и баща му решава да финансира заниманията с литература, да му осигури прехрана за някакъв период. И резултатът е на лице - Стайнбек пише не първия по последователност, но пръв като успех роман - "Тортила флет". Трагикомичната история на бездомните веселяци трогва американската публика. Следват още два страхотни удара. Първоначално "За мишките и хората" е планувана като пиеса, но след това се превръща в роман - оттам и лаконичността, кратката форма. Книгата изстрелва Стайнбек на върха на класацията, но той още дори не е казал голямата си дума. Прави го - със следващия си и вероятно най-велик роман - "Гроздовете на гнева". Роман, за който Стивън Кинг казва, че ако искаш завинаги да се откажеш от писането и да се почувстваш жалък, то трябва да го прочетеш непременно. Справиш ли се с надвисналата могъща и авторитетна фигура на Стайнбек и запазиш ли самочувствие, значи може и да те бъде като писател.
Травмата от Втората световна война
По време на Втората световна война Стайнбек заминава като военен кореспондент за Ню Йорк Хералд Трибун. Работи и за Службата за стратегическо планиране, ранен вариант на ЦРУ. От ужаса на войната Стайнбек се прибира напълно опустошен, с психологически травми и депресия. Успява обаче да се измъкне благодарение на единствения си инструмент - писането. Когато светът тъне в развалини, омраза и живее в постапокалипсиса на войната, Стайнбек извършва нещо напълно неочаквано - пише най-забавния си роман - "Улица "Консервна", с който се връща в младежките си години. Романът става толкова популярен, че Оушън Вю Авеню в Монтерей, където се развива действието е прекръстен на улица "Консервна". По това време Стайнбек се развежда с първата си съпруга и се жени за Гуиндолин Когнър, от която има две деца. Заедно са пет години, следва нов развод и трети брак за Илейн Скот - той вече продължава до смъртта на писателя.
Пътешествие в СССР
През 1947 г. Стайнбек и неговият приятел Робърт Капа, който по-късно е обявен за основател на военната фотожурналистика, прекарва шест седмици в СССР. Посещават Москва, Сталинград, Киев, Тбилиси и околностите. Стайнбек записва впечатленията си от пътуването си в книгата "Руски дневник", а Капа прави снимки, които днес са се превърнали в златен архив. Интересът към СССР е съвсем естествено. Тъкмо е започнала Студената война, интересът в американската преса към Русия е ежедневие. Ето какво споделя Стайнбек:
„Във вестниците всеки ден се обсъжда Русия: Какво мисли Сталин? Какви са плановете на руския Генерален щаб? Разположението на войските, експериментират ли с ядрени оръжия и управляеми ракети … И всичко това е написано от хора, които не са били в Съветския съюз. Тогава се замислихме, че за някои аспекти от живота в Русия никой нищо не пише, а това е точно онова, което ни интересува най-много: Как са облечени хората? Какво вечерят? Устройват ли партита? Каква е храната? Как обичат и как умират? Какво си говорят? На какво танцуват и какво пеят, на какво свирят? Ходят ли децата в училище? Струваше ни се, че е добре да научим всичко това, фотографирайки и пишейки за тези хора.“
Стайнбек решава да напише аполитични текстове, да пренебрегне цялата политическа истерия, която цари в онази времена по отношения на СССР. Стайнбек и Капа се очаровани от обилните гуляи, от красотата на руските жени - още в началото на пътешествието и двамата отварят уста пред една руска стюардеса. Стайнбек е впечатлен от разликата в отношенията към правителствата на американци и руснаци. "Руснаците са възпитавани, че тяхното правителство е добро, че всички негови действия са безупречни и че задачата на хората е да го подкрепят във всички негови начинания. За разлика от тях – американците и британците чувстват, че всяко правителство е опасно и затова властта му трябва да е ограничена и контролирана от народа", пише той.
Впечатлява се обаче от общата угриженост в СССР след войната: „На улицата не се чува смях, а хората рядко се усмихват. Те вървят с наведени глави. Може би, това произтича от факта, че са уморени от работа или че трудно стигат до работните си места. Така или иначе, по улицата цари ужасна сериозност.“ Започва да му се струва, че комунизмът и чувството за хумор не могат да съжителстват. Напълно ужасен е от музея на Ленин. Пише следното: "В музея е събрано всичко, свързано с този човек. Всичко, освен хумор. Тук няма никакви доказателства, че той през целия си живот, поне веднъж е помислил за нещо смешно, разсмивайки се от все сърце.“
Великото писмо до сина му
Писмото, което Стайнбек е написал до най-големия си син Том през 1956 година, в отговор на неговото заявление, че е отчаяно влюбен в момиче на име Сюзан, се пази и до днес, считано за едно от най-мъдрите и красиви откровения от баща към син. Ето какво пише Стайнбек:
"Скъпи Том,
Получихме писмото ти тази сутрин и бързаме да отговорим, аз, от моята гледна точка, и Елън, от нейната. Първо. Влюбен си. Това е много хубаво. Това е най-хубавото нещо, което може да се случи на някого. Не позволявай на никого да го накара да изглежда малко или незначително. Второ. Има няколко вида любов. Първата е онази, егоистичната, злата, алчната. Която използва любовта, за придаване на собствена важност. Тя е грозната и осакатяващата. Втория вид любов е отключващата. Онази, която показва наяве всичко добро в теб: нежност, деликатност, уважение. Не просто уважение към маниерите на поведение и възпитание. Респект към другия, към това, което е и приемането му като уникален и ценен.
Първият тип любов може да те нарани и направи малък и уязвим. Вторият - да отключи в теб сила, кураж, доброта и мъдрост, която дори не си предполагал, че притежаваш. Казваш, че не е просто детска любов. И щом го чувстваш толкова дълбоко, значи наистина не е. Но не смятам, че ме питаш как точно се чувстваш. Ти знаеш това по-добре от всеки друг. Ти търсиш моя съвет за това, какво да правиш с всички тези чувства. И именно съвет е това, което ще ти дам. Живей с любовта си и бъди щастлив и благодарен, че я имаш.
Обектът на твоята любов е най-доброто и най-красиво същество. Живей с тази мисъл. Ако обичаш някого, не би навредило да му споделиш за чувствата си. Само помни, някои хора са много срамежливи щом стане въпрос за чувства. Затова знай, че споделянето на чувствата ти може да има нужда от обмисляне. Момичетата имат способността да знаят и усещат какво чувстваме. Въпреки това имат нужда и да го чуват. Възможно е тя да не отвърне на чувствата ти по една или друга причина. Това не ги прави по-малко ценни и прекрасни. И накрая, знам как се чувстваш, защото и аз се чувствам така. И съм щастлив, че и ти можеш да изпиташ такова чувство.
Ще се радваме да се запознаем със Сюзан. Тя е добре дошла на гости вкъщи. Елън ще организира всичко. Тя също знае много за любовта и може би ще ти даде по-добър съвет от мен. И не се страхувай от загубата. Ако нещо е писано, ще се случи. Важното е да не бързаш. Нищо хубаво не се изплъзва.
С Обич, Татко"
Нобеловата награда
Когато питат Стайнбек дали заслужава Нобеловата награда, той чистосърдечно отговаря: "Честно казано, не". Самите членове на Академията не са съвсем убедени в избора си. Проблемът навярно е в "На изток от рая" - една от най-титулуваните книги на писателя. Тя обаче не е добре приета в критиката - според мнозина е твърде тромава, твърде сериозна, твърде банална - и стои много далеч от златните години на Стайнбек, когато пише "Гроздовете на гнева" и "За мишките и хората". Андерс Естерлинг, член на Шведската академия, отбелязва, че „писателят винаги симпатизира на угнетените, неудачниците и страдалците и противопоставя простичките радости в живота на циничната страст към парите”. Онова, което изиграва решаваща роля във връчването на приза, е страхотното чувство за хумор на писателя, отбелязано от Академията като едно от основните му достойнства.
Цигари и смърт
В деня след смъртта на Стайнбек критикът Чарлс Пур пише в Ню Йорк Таимс: "Първата най-добра книга на Джон Стайнбек беше неговата последна най-добра книга. Но Господи, каква книга беше и е „Гроздовете на гнева“. „Сякаш едната половина от литературното му наследство идва от най-доброто от Марк Твен, а другата половина от най-лошото от Котън Меър“, пише Пур, вероятно имайки предвид твърде широките проповедни моменти в "На изток от рая". Но Пур казва едно от най-важните изречения за писателя: „Стайнбек нямаше нужда от Нобеловата награда, а комисията имаше нужда от него“.
Стайнбек си отива на 20-ти декември 1968-а, на 66 години. Въпреки, че винаги се е радвал на мощно здраве, това, че е бил заклет пушач се оказва решаващо. Често пуши по две-три кутии цигари на ден. А когато правят аутопсията му, се оказва, че всички главни артерии са били запушени.
