Радослав Бимбалов е човек, който не само не би си замълчал, но умее ярко да изразява позиция. И има какво да ни каже не само като общественик или рекламист, а и като писател. „Млък“ – новата му книга с разкази, в която часовник тръгва наобратно, розово фламинго си поръчва сиво смуути, късметите от питката са пророчески – е поводът за този разговор. В който няма празни приказки, а част от темите са попили думи и изрази като „безтелесно съвършено“, „различни сенки“, „нещо като юмрук“, “дажвейбалгаря”, „извинявай“. Ето какво сподели Бимбалов пред Sofia Live.
Едва сега издаваш отново книга (23 години след първата „Аз, Маниака“), защото, както споделяш, ти е било нужно да опознаеш по-добре хората. И сега, като ги поопозна, какво мислиш за тях?
Когато си млад, виждаш предимно себе си. Смяташ, че си достатъчно различен, някакво ново издание, подобрено. С времето, опознавайки другите, разкриваш себе си. Осъзнаваш, че не правиш коренно различни сенки и всъщност имаш недостатъците на предното поколение, плюс нови. Възрастта дава на човек по-правилна самооценка и именно това сякаш ми дава възможност сега, когато 50-те са на прага ми, да пристъпя в едно ново измерение - там, където откровеността е по-важна от позата, а признанието на слабостите е най-голямата сила, на която сме способни.
С кого от героите в твоите разкази би изпил една-две бири с удоволствие?
С повечето съм го правил. Героите ми, макар и измислени, всъщност са събирани парченце по парченце по пътя, който минавам в живота си. Във всеки от тях съм сложил черти, на които се възхищавам и такива, които искрено не приемам. Селският ветеринар Доктора от разказа “Прасе” на пръв поглед е прагматичен, грубоват, властен и монохромен човек. Но навлизайки в историята, ще откриете неговото същинско лице, което в истинския живот може да остане скрито за вас, зад дувара на къщата му. Великият фокусник от “Обратно на часовника” изглежда недостъпен, събран в себе си далечник. Само че когато животът го изправя пред кошмарно изпитание, той решава да допусне до себе си не само главния герой в разказа, но и читателя. Сред героите ми има и истински чудовища, не от приказките, а от живота. Един от тях е онзи, който превръща своята любима в обезобразено копие на красивата жена, която се е предала в ръцете му. Този насилник рисува Пикасо с юмруците си, но дори той не изпитва удоволствие от това извратено чувство на любов. С него не бих искал да пия бира, но ми се наложи да живея в главата му седмици наред, докато пишех разказа “Обричам те”. Признавам си, беше кошмарно.
В разказа ти "Млък" се изчерпва речниковият запас на хората. Ако на теб са ти останали само няколко думи – кои би искал да са?
Както се случва и в разказа - човек неусетно губи думите си и няма дори да разберем кога сме изчерпали лексикалната наличност. За съжаление, тази моя страховита фикция вече ни се случва - хората ползват все по-малко думи, заместват ги с картинки, емотикони. Или пък, което е по-лошото, съвсем нарочно решават да мълчат по трудни теми - от страх или криворазбрана деликатност. Както казва един от героите в разказа “Млък” - думите са единственото ни природно богатство, което ще изгубим, понеже не го ползваме. А иначе - за мен лично има една дума, която съм използвал сравнително рядко в живота си, а ще ми трябва много занапред, когато започвам неволно да поумнявам. Думата е “извинявай”. Дано имам достатъчно от нея.
КАК ОБИЧА ДА СЕ ИЗРАЗЯВА И КОЕ ЧЕТИВО БИ ПРЕПОРЪЧАЛ, КАКТО И ОЩЕ ЛЮБОПИТНИ ОТГОВОРИ ВИЖТЕ ТУК!
