На 4 септември от 19 часа Габровският театър ще има своята първа премиера за есенния сезон - пиесата "Канкун" на Жорди Галсеран. Режисьор е проф. Атанас Атанасов. Сценографията и костюмите са на Кирил Наумов, а музиката е дело на Ян Руменин. Четиримата актьори, които ще изиграят двете семейни двойки, попаднали на мексиканския курорт, са Таня Йоргова, Стоян Руменин, Димо Сава Димов и гостуващата Полина Христова.
Още: 20 бързи въпроса към... Петар Шварц, китарист на ALI
Още: 20 бързи въпроса към... Мартин Михайлов
С проф. Атанасов за предстоящата премиера говори писателят и драматург Калин Илиев. Двамата се познават отдавна, работили са заедно и по тази причина се отказваме от думата интервю и я заменяме с разговор. Ето какво си казаха:
Разбрахме се да си говорим на „ти“. Как я караш в Габрово, в моя роден град? Мъчеха ли те жегите? Беше ли ти самотно – репетициите, с прекъсвания, се проточиха от края на април до началото на септември, когато е насрочена премиерата?
За първи път прекарвам толкова дълго време в Габрово. Градът е красив и чист , а хората спокойни. Е, понякога някой се бие с някого на улицита, но къде ли не се случва това...Пътувам доста, прекарвал съм дълго време в много от българските градове и вече не ми прави впечатление, че улиците и тук пустеят след залез слънце. Осoбено, когато времето не е добро. Тук преживях и високите температури, и градушките. Градът ми напомни за детството със студените утрини и вечерната хладина. Приспособявам се много бързо към обстоятелствата и никога не скучая. Като състояние, самотността ми е чужда. Обичам да съм встрани от шумотевицата и по време на карнавала избягах до връх Шипка.
Още: Живко Джуранов: Всеки герой заслужава да го обичаш
Още: 20 бързи въпроса към... актрисата Адриана Димова
Правилно си постъпил. Аз по време на карнавал си кося градинката.
За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!
Тук няколко пъти прекарах чудесни мигове с теб, а след трийсетина години неочаквано срещнах и приятел от годините в казармата. Понякога сядах зад волана и обикалях планината. Такава красота не може да се види всеки ден. Столицата ме чакаше, прибирах се за малко и там...После отново към театъра в Габрово. През подбалканския. Това е моята любима „магистрала“. Тук репетирах, но и гледах театър. Радвам се, че видях „Портретът на Дориан Грей“.
Жорди Галсеран, испански драматург от Каталония, пише пиесите си на каталонски и си ги превежда на испански. Странен човек! Макар, че и у нас има подобни екстравагантни опити, автори от Северозападна България пишат на техния диалект, но чак да си се превеждат…. Галсеран е добре познат у нас, а „Канкун“, една от последните му пиеси, която ти поставяш в Габрово, като че ли не е от типичните за него текстове – съчетаване на напрегнатост, остър психологизъм, енигматичност, елементи на трилър. Какво те привлече в този сюжет – една шантава нощ на две семейни двойки?
Харесвам „странните хора“. Намирам, че това е уникално качество. Много често привличам такива типажи...Честно казано, не мога да си обясня каква е причината. Лаская се от мисълта, че и аз по някакъв начин излъчвам известна странност. Общуването с подобни персонажи е натоварващо, но аз съм любопитен човек и не ме е страх да бъда поставян извън зоната на собствения си комфорт. Намирам, че Галсеран е може би единственият, който благодарение на своята странна драматургична дарба ми подарява часове на творчески комфорт. Дори когато трудно разгадавам енигматичните му ходове. Или може би точно поради тази причина. Нощта на героите в „Канкун“ наистина би могла да бъде наречена „шантава“, но само ако се страхуваме да припознаем фантазните си сънища, да ги споделим без свян или да ги изповядаме пред самите себе си. Смятам, че актьорската професия е единствената, при която Субектът, който я упражнява може да разкаже без всякакви задръжки, съображения, притеснения или страх , както своя живот в реалността, така и своите сънища. В този смисъл аз, в качеството си на режисьор, за пореден път, чрез текста на актьорите, които интерпретират текста на Галсеран, разказвам и за моите житейски мигове. В тях, както ти самият спомена, присъстват характерните за героите в „Канкун“ психологизъм, ексцентрика, енигматичност. Както, впрочем, те са съставна част и на твоя живот. В живота на нашите близки и на непознатите, с които се разминаваме всеки ден. Намирам, че сглобяването на този сценичен пъзел е изключително преживяване. Особено, ако имаме любопитство и към самите себе си.
Още: Актьорът Богдан Казанджиев: Не мога да изгледам нито един филм като нормален зрител
Още: Владо Карамазов: Припознавам фотографията като съдба
И как реши, че тази пиеса е подходяща за репертоара на габровския драматичен театър? Впрочем, от твоята камбанария на известен актьор, преподавател и режисьор как се справя екипът на театъра? Посмей само да кажеш нещо лошо!
Рядко си позволявам да премълчавам. Още по-рядко онова, което не ми допада, привлича, интересува...Признавам, че това може би не е причина за гордост, но в случая няма да изневеря на себе си. Не, разбира се от позицията на клисар в камбанарията, където ме въздигаш, а от името на човек, който през годините, прекарани в Театъра е видял две и двеста. Като такъв, още преди няколко години започнах да подреждам в едно тайно чекмедже пиеси, които ми се струваше, че са подходящи за репертоарни заглавия в габровския театър. Наблюдавах отдалече какво, с кого и как се случва на тази позанемарена в близкото минало сцена. Любопитството ми се възнаграждаваше и това е най-малкото, което в момента мога да споделя. Всъщност, акцентът в твоя въпрос е поставен върху начина, по който се справя моят екип...Справянето е процес. Постановъчната роля в работата ми е да организирам, да ръководя, да мотивирам, да се съобразявам, да се съгласявам, но и да опонирам, да вдъхновявам, но и да очаквам да бъда вдъхновяван...За всяка отделна сцена да сънувам безброй възможни варианти, а при разсъмване с първата глътка кафе да открия най-добрия. С една дума-ако нещо в екипната ни работа не върви-причината съм само аз. В случай, че напредваме добре-и аз имам някаква заслуга. Никога не съм имал проблеми с актьорите, които ръководя. А ние не сме лесни. Както Леон Даниел казваше: “Актьорът е човек, но не като хората“. Не съм сигурен дали споделих възхитата, която изпитвам към талантливите си актьори в „Канкун“, но в същото време, ако нещо в отговорът ми се тълкува като лошо, виновен за това е Леон Даниел.
Нашият разговор, освен първи публичен разговор между стари приятели, има и зле прикрита цел. Да подгрее предстоящата премиера. Какво е основното послание, което спектакълът отправя към публиката? Какво е твоето скрито послание? Споделят ли го на 200 процента актьорите или някъде се разминавате – не че това не е нормално?
Аз не правя послания. Нито основни, нито скрити. Поставям на сцената драматургични текстове, които ме вълнуват и приемам актьорски роли, с които мога да разкажа за себе си. За своето минало и настояще. За онова бъдеще, в което се надявам да получа отговори за битието. Приеми, че посланието ми е открито. Който го разбере-разбира част от мен. Публиката е неидентифициран обект. Няма послания-основни или прикрити, които за час и половина еднозначно да приобщят или заинтригуват на емоционално или рационално ниво тази разнородна палитра от интереси, интелект, социална принадлежност, възраст, пол...занятие. Всеки зрител обръща внимание на това, което би искал да види, за да припознае себе си в него или самодоволно да се разграничи. През годините имам достатъчно доказателства, че отговорът на всеки въпрос, свързан с посланието на драматурга, режисьора или актьора е банализиран от сентенции и по-скоро отблъсква потенциалния зрител. Всеки спектакъл намира своята публика. Това, обаче започва да се случва след третото представление. Никак не е случайно, че ние, актьорите, обичаме да наблюдаваме тайно публиката през всевъзможни дупчици по завесите и декора. Публиката обича да ни обсъжда, но ако знаеше ние как коментираме нея...
Вероятно и аз отговарям зле на зле прикритата цел на твоя въпрос. Същевременно с това вместо теб питам: „С какво толкова тези части от твоя живот биха могли да подгреят интереса на бъдещата публика на „Канкун?“ Отговарям, че не съм месия, но се надявям онази искреност, която се опитвам безусловно да демонстрирам на сцената, да предизвика миг на анонимно тайнство у някой зрител. Мисля, че анонимността в изповедта е първата стъпка към явните житейски жестове.
Аз не разпитвам своите актьори на колко процента са склонни да споделят моите възгледи за подобно присъствие на сцената. Достатъчна ми е тяхната чувствителност. В този смисъл мога да кажа, че доста често ме подгряват емоционално. За мен театралното изкуство е процес на съпреживяване. Актьорът съ-преживява своя Персонаж, Зрителят съ-преживява неговия Герой. Преди всичко, на емоционално ниво.
Вземам повод от горния въпрос. Спомням си нашето общо творческо приключение, моноспектакъла по пиесата ми „Пикльото“, който бе поставен през далечната 1999 г. в Театъра на Армията от Николай Ламбрев. Ти беше Актьорът. Взе и награда. Та тогава, когато се запознахме, се оказа, че имаш съпротива срещу някои от думите. Някак се спогодихме. Лично аз приемам подобна съпротива между две и повече духовности за градивна, по принцип, но понякога може и да е деструктивна. Къде греша?
Екипната работа изисква спогаждане. Смятам, че за разлика от уйдурдисаното представление спектакълът, създаден по законите на сценичното спогаждане води до по-добър резултат. Не става дума за наградите-те са изключително субективна оценка на оценяващия или спогаждане между оценяващите според общите им критерии при всеки конкретен случай. По тази причина изповядвам и тезата: „Нито успехът, нито провалът в изкуството са окончателни и завинаги.“ При жив драматург спогаждането му с режисьора и отчасти с неговите актьори е ако не задължително, то поне полезно. В никакъв случай деструктивно. Не, че няма и изключения. Въпросът е в това, че ти пишеш по законите на драматургията, режисьорът работи законите на театъра, а актьорът интерпретира твоето слово през постановъчната инвенция. Това е изключително тежък кръст и те уверявам, че несъгласията на актьора, често приемани за каприз са по-скоро опит да вложи своя творчески почерк. Това понякога е осъзнато и целенасочено, друг път е плод на интуицията...Не са изключение и случаите, в които актьорът иска да се напъха в ролята, както в до болка познатата си ръкавица. Това вече работи деструктивно и е очевидно дори за непредубедения зрител.
Но...зрителите понякога се задоволяват, дори искат актьорите да присъстват във всеки следващ спектакъл по начина, по който са ги видели за първи път. Излиза, че нещата са доста сложни. Истината е, че преди „Пикльото“ не бях поставян на подобно изпитание. Като усилието да бъда сам на сцената повече от час и половина, да работя с текст, който изискваше не само смисъл, но и безпределна искреност в своята парадоксално естетизирана вулгарност...За това се изискват физическаа издръжливост, здрави нерви и стабилна психика. Не зная дали съм ти споделял, че по време на една от репетициите припаднах и загубих съзнание. Имах чувството, че това е продължило поне десет минути. Разбира се, че не е било толкова продължително. Разбира се, че не само твоят „Пикльо“ е бил причина за това. Едноврменно с Николай Ламбрев работех и върху ролята на Юджийн О Нийл в пиесата „И ни дай сенките“ с Красимир Спасов. Истина е обаче, че много скоро след двете премиери напуснах Военния театър. Трябваше да си поема дъх, макар да осъзнавах, че вероятността да остана на улицата беше много голяма. 1999-та година. Годините на прехода, който и до днес остана неосъществен. Това, което предприех, беше деструктивно по отношение на постигнатото от мен в театъра, но промени коренно живота ми. И в личен план, и в професионален план. Свободата изисква много повече усилия. Продължавам да ги полагам. Мисля, че от 2000-та година до настоящия момент не съм се осмелявал да давам категорични заключения за това кое е конструктивно и кое не. Надявам се, че ме разбираш.
Не само те разбирам, но високо ценя усилията ти и постигането на свободата, за която говориш, затова е и този разговор между нас...Цитирам кратък откъс от текста, който ти произнасяше тогава и го правеше фантастично: „Ще измъкнат със спринцовки и последния ни сперматозоид, ще ни източат язовирите и чак тогава ще се сетят за атомните ни електроцентрали. Защото стратегическите суровини на бъдещето са две - качествена сперма и качествена вода“. Има ли подобна шеговита геополитическа фразеология актуалност и днес?
Разбира се. Фразеологията продължава да е геополитически актуална, но съдържа много по-дълбок смисъл. А той вече изобщо не е шеговит.
Кога се чувстваш не на мястото си? Ще ти помогна с цитат на известния полски сатирик Станислав Йежи Лец :“Ако си без гръбнак, не излизай от кожата си.“
Не се оставям да бъда не на мястото си. Зная кога да изчезна, преди да изпитам това чувство. Позволявам си да излизам от кожата си, но не защото нямам гръбнак, а защото имам „яка гърбина“ и нямам никакви страхове.
Ти си зет в известното актьорско семейство на Виолета Бахчеванова и Васил Стойчев. Прелестната ти жена Десислава Стойчева е също прелестна актриса, освен всичко друго. Двете ти прекрасни деца Алис и Ясен също се очертават като млади актьори с бъдеще. Няма да питам дали им завиждаш за младостта. Интересно ми е дали си бил техен учител и как те възприемаха това?
Мисля, че едно от най-глупавите неща, които един родител може да направи за децата си, е да бъде техен учител. Аз се опитвам да им бъда приятел. Не се срамувам, ако понякога ме гледат покровителствено. Не протестирам, когато ми противоречат. Щастлив съм, че имат енергия и сили да постигат сами своите цели. Гордея се, че са по-талантливи от мен.
В последния ни разговор сподели впечатления от младите си колеги, студенти и вече дипломирани. Говори с добро чувство. И все пак, не те ли смущава нещо, например, че не четат достатъчно; няма ли да се обади в теб познатата критичност на по-възрастния?
Разбира се, че много неща ме смущават. Нещо повече-изпитвам и известна тревога. Не само от това, което Са или Не са децата ни...От това, което самите ние ги принуждаваме или не ги принуждаваме да бъдат. Разбирам „принудата да бъдат“, не като камшик, а като личен пример...Критичността ми понякога може да бъде много жестока, но нямам право да раздавам правосъдие. Аз съм бил млад в своето време. Нося всички негови последствия. Едновременно съм и герой и жертва. Днешните деца живеят в своето време. Време, създадено и създавано от нас. Вече мога да призная, че придобитата ми през годините мъдрост в доста случаи е ласкателно самовнушение. Това ме ласкае още повече, защото мисля, че не съм прекомерно глупав за възрастта си. Вече усещам, че имаш желание да приключа с този монолог.
Ще ти призная, нямам това желание - да приключиш, по-скоро съм приятнто изненадан от твоя “поток на словото”. Външно даваш вид на по-смълчан човек... Последен въпрос. Би ли се върнал отново в Габрово като режисьор? Но, моля, без куртоазии! Защо би се върнал, защо не би се върнал, а ако не знаеш – защо не знаеш?
Мисля, че по някакъв начин вече отговорих на този въпрос. Сега съм в Габрово. Това все още не означава, че вашият театър може да бъде едно от моите места. Ако „се усетя“, както ти каза „не на място“, ще изчезна преди да изпитам въпросното чувство. След премиерата, разбира се. Отдалечаването ми обаче, в никакъв случай няма да заличи онова, което изпитвам по време на работата си тук. А то ми се отплаща чудесно. Въпреки жегите и градоносните облаци. Бих се върнал, ако прецените, че съм нужен. Някому. За нещо, което е значимо и за двете страни.
Приеми, че от моя страна поканата е отправена и благодаря за този разговор!
До нови срещи! Независимо къде. Независимо кога.
Разговор с Калин Илиев
