Когато забраната за продажба, производство и транспортиране на алкохол в САЩ влязла в сила през януари 1920 г. и в страната се установил прословутият „сух режим“, американските винопроизводители били изправени не просто пред важна, но очевидно и съдбоносна дилема, от решението на която зависел целият им по-нататъшен живот: дали да изоставят лозята и да отглеждат нещо друго - или да се опитат да продължат да работят с грозде, с надеждата, че рано или късно ще дойде край и на тази забрана.
Проблемът бил особено остър за стопанствата в калифорнийската долина Напа, които до 20-те години на миналия век вече произвеждали значителна част от американското вино. Било съвсем ясно, че ако гроздовите насаждения бъдат изкоренени, тогава по-късно (когато и ако забраната бъдела отменена) щяло да отнеме не едно десетилетие, за да се върнат към първоначалните обеми и качество на продукцията.
Някои предприемачи се омърлушили, навели глави и отстъпили пред закона: изкоренили лозята, а на тяхно място засадили овощни градини. Но се намерили непокорни ентусиасти, които измислили оригинален начин да продават грозде и законно да правят вино - именно те по-късно се оказали в печеливша позиция.
По закон грозде можело да се отглежда изключително и само за безалкохолни продукти. Затвор заплашвал онези, които произвеждали алкохол, както и лозарите, ако знаели, че гроздето, което продават, ще бъде употребено за изготвяне на алкохол. Обаче, в същото време било разрешено да се произвежда сок или гроздов концентрат – от които теоретично можели да си правят вино самите купувачи и крайни потребители. Лозарите честно предупреждавали, че това е противозаконно и подчертавали, че не носят отговорност за крайната цел на потребителите.
Благодарение на тези законови тънкости се появили така наречените винени тухли (wine bricks) - тоест концентриран гроздов сок във вид на калъпи, които приличали на тухли. Крайните купувачи поставяли концентрата във вода, той започвал да ферментира и се получавало вино. Но не всички потребители знаели при какви условия и колко време трябва да се накисва - затова директно върху опаковките се отпечатвала подробна инструкция. В тази инструкция с детайли се разказвало какво НЕ трябва да се прави с „тухлата“, за да НЕ се получи от нея вино – защото това щяло да бъде престъпление. Това упътване изглеждало горе-долу така: „Разтворете тухлата в галон вода. Но само не я оставяйте в хладен килер за 21 дни, защото ще се превърне във вино“.
На фона на сухия режим „винените тухли“ се ползвали с огромно търсене. Хитрите винопроизводители (или по-скоро, „винотухлари“) постоянно наемали търговски пътници, които да разпространяват „тухлите“. Този подход помогнал на много лозари и винари да преживеят сухия закон и дори да излязат от него с печалба. Някои винарски изби забогатели от продажбата на такива „тухли“, защото търсенето на концентрата не спаднало дори след края на забраната. Предприемачи от цяла Америка осъзнали какъв печеливш бизнес е това и поели към долината Напа. Сред тях, например, бил и Чезаре Мондави. Той преместил цялото си семейство в Калифорния и основал винарна, която се превърнала в една от най-реномираните в САЩ.
