Пътуването в Космоса е опасно и изисква смелост до степен на лудост. И това прави астронавтите и космонавтите толкова необикновени. Всички знаем случаите на трагедии при изстрелвания в Космоса. Спомнете си за „Чалънджър“, „Колумбия“ или „Аполо 13“.
Още: Индия изстреля в Космоса два спътника
Още: Магнитни бури за седмицата 30 декември 2024 до 5 януари 2025 г.: Прогноза от САЩ (ГРАФИКА)
Астронавтите и космонавтите много често са в сериозна опасност за живота, но повечето от тези случаи обикновено остават в сянката на историята. Ще ви запознаем с десет малко известни страшни и трагични истории, свързани с Космоса, космически изстрелвания, астронавти и космонавти.
Трагедията със скафандъра на "Восход-2"
На 18 март 1965 г. се състои историческо изстрелване на космическия кораб "Восход-2" в орбитата на Земята. Целта на мисията: първото в историята излизане в Открития космос. Управлението на космическия кораб е поверено на космонавтите Алексей Леонов и Павел Беляев. Полетът е съпровождан от множество проблеми, но най-опасният от тях следва не от кораба, а от скафандъра на Леонов.
Още: Ние самите сме извънземни
Още: На крачка от Слънцето: НАСА пренаписа историята (ВИДЕО)
С такъв скафандър е бил Алексей Леонов. Снимка: Lobanov Andrey / CC BY-SA 3.0
За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!
Малко след излизането в Открит космос Леонов установява, че нещо не е наред. Веднага щом астронавтът се оказва в космическия вакуум, скафандърът му започва да се надува. Ръкавиците му толкова се раздуват, че правят почти невъзможно изпълнението на задачите. Още по-лошо се оказва това, че скафандърът така се подува, че не преминава през въздушния шлюз и космонавтът засяда в безжизнено пространство. В отчаяние Леонов решава да освободи малко кислород за дишане, за да намали налягането в костюма. Астронавтът разбира, че ако се провали, ще умре от задушаване много по-бързо.
Сблъсък със станция „Мир“
През юни 1997 г. безпилотният космически кораб "Прогрес М-34" се скачва с космическата станция "Мир". Василий Циблиев, който е на борда на станцията, управлява дистанционно „Прогрес“, сверявайки с камерите, инсталирани на борда. За съжаление екраните от онова време не предават най-добрата картина, с не най-доброто усещане за дълбочина. Циблиев осъзнава късно, че апаратът се приближава към станцията твърде бързо.
Още: НАСА показа как нови звезди са се подредили във формата на коледно дърво (СНИМКА)
Още: Магнитни бури за седмицата 23-29 декември 2024 година: Прогноза от САЩ (ГРАФИКА)
Корабът „Прогрес“ се сблъсква с „Мир“, повреждайки един от слънчевите панели на станцията, оставяйки дупка в корпуса ѝ и придавайки на „Мир“ неконтролируемо въртене. За щастие астронавтът на НАСА Майк Фоул, който също е на станцията, успява да изчисли оптималната траектория за стабилизиране на станцията и предава това на контролния център, който дистанционно стартира двигателите на „Мир“ и стабилизира позицията ѝ. Модулът с повредения корпус е изолиран, за да се избегне загуба на кислород.
Смъртоносната изолационна камера
Един от най-често срещаните видове обучение за астронавти е в камера за сензорна депривация (барокамера). Човек се намира в стая или камера, изолирана от външни влияния (светлина, звук, миризма), което имитира пълна изолация в космически условия. Обикновено учението отнема няколко дни. Този вид тренировка не е много приятен, но въпреки това се счита за безобиден... с изключение на случаи като този от март 1961 г.
Jan Steiner / Pixabay
Валентин Бондаренко, 24-годишен съветски космонавт, приключва десетдневния си престой в т.нар. камера на тишината. Тя представлява малка стая с ниво на кислородно налягане, което отговаря на условията на съветските космически апарати. Процесът на декомпресия започва и космонавтът се подготвя да напусне камерата. Бондаренко се опитва да махне лепилото, което прикрепя електродите на апарата, наблюдаващ състоянието на тялото му, с памучен тампон, потопен в спирт. След това небрежно го хвърля. Памукът пада върху нагорещения реотан на електрическа печка. Наситената с кислород стая се превръща в истински ад за едно мигване на окото. Заради разликата в налягането не е предвиждано екипите да могат да отварят бързо вратата на камерата и така не успяват да загасят пожара своевременно. Когато камерата най-после е отворена, Бондаренко е все още жив. Но поради тежките изгаряния той умира мъчително 8 часа по-късно. Случаят остава засекретен чак до 1986 г.
По подобен начин на 27 януари 1067 г. загиват и тримата астронавти от екипажа на "Аполо".
Мълнии удрят „Аполо 12“
На 14 ноември 1969 г. тежки облаци надвисват над космическия център „Кенеди“. Тази сутрин космическият кораб „Аполо 12“ се готви за старт. Въпреки предупрежденията на синоптиците се смята, че ниската облачност и възможността за гръмотевични бури няма да повлияят на успеха. След 36 секунди от момента на старта хората осъзнават колко са сгрешили.
Изтрелването на "Аполо 12". NASA / Public Domain
Мълния поразява издигащия се космически кораб и разтърсва не само астронавтите, но и изключва по-голямата част от електрониката на кораба. Хората се опитват набързо да стартират системите отново, но секунди по-късно втора мълния удря кораба, изваждайки от строя и останалите системи.
Астронавтите се свързват с центъра з управление на полети и един млад инженер успява да отстрани проблема с практически едно натискане на превключвател. Захранването е възстановено и мисията продължава без инциденти. Този инженер е Джон Аарън, който по-късно има голям принос за спасяването на екипажа на мисията на „Аполо 13“ и става ръководител на космическия център „Джонсън“.
Да се удавиш в скафандър
От началото на 60-те години на миналия век САЩ се опитват да ускорят изпитанията на различни нови космически технологии, за да изпреварят СССР в космическата надпревара. В едно такова изпитание вземат участие двама летци-изпитатели – Малкълм Рос и Виктор Пратер. Те тестват нови прототипи на скафандри. За целта хората са издигнати в горните слоеве на атмосферата с балон.
Виктор Пратер в скафандъра точно преди да влезе в гондолата с балона на 4 май 1961 г. Снимка: U.S. Navy / Public Domain
Освен няколко неуредици самите тестове преминават гладко. Всички проблеми, които в крайна сметка водят до тази трагедия, започват след завръщането на Земята. След като балонът се приводнява в Мексиканския залив, двамата изпитатели чакат хеликоптер да ги вземе и да ги откара у дома. Когато хеликоптерът пристига и пуска въжетата за закрепване, Пратер се подхлъзва. Той пада в Мексиканския залив, а водата започва да пълни скафандъра. Изпитателят се удавя в него, преди спасителите да успеят да стигнат до него.
Катастрофата на Gemini
Малцина знаят, че тази програма можеше да е напълно закрита поради инцидент, случил се един февруарски следобед през 1966 г.
В този ден членовете на екипажа на Gemini 9 Елиът Сий и Чарли Басет летят с учебния самолет Northrop T-38A Talon. Те са съпровождани от дублиращ екипаж от Том Стафорд и Джийн Чернан. Пилотите са на път към завода McDonnell Aircraft в Сейнт Луис, където се изграждат космическите кораби Gemini 9 и Gemini 10 и където трябва да преминат тренировки в симулатор. Времето този ден е отвратително – с дъжд, сняг, мъгла и ниска облачност, видимостта е изключително ниска, което затруднява кацането.
Екипажът на строящия се Gemini 9 – астронавтите Елиът М. Сий-младши (вляво), командир, и Чарлз А. Басет II. Снимка: NASA / Public Domain
Стафорд и Чернан решават да обиколят пистата и да изберат по-безопасен ъгъл на заход, но Сий и Басет предпочитат да не губят време и решават да кацнат. Това решение се оказва фатално. Пистата се намира много близо до самата фабрика, а заради мъглата Сий изчислява грешно скоростта и насочва самолета право към сградата, където се сглобяват двата космически кораба. За съжаление и двамата астронавти загиват, но по жестока ирония единият от апаратите в процес на изграждане оцелява и е решено програмата Gemini да не се закрива.
Газовата камера на Аполо-Союз
На 17 юли 1975 г. космическите кораби "Аполо" и "Союз" правят историческо скачване. Двете страни си разменят любезности и провеждат съвместна обиколка по демонстрация на корабите. Всичко върви перфектно по план... докато „Аполо“ не тръгва да се връща обратно на Земята.
От ляво надясно: Доналд Слейтън, Ванс Бранд и Томас П. Стафорд, с модел на капсулите Аполо-Союз в режим на скачване пред тях. Астронавтите едва не загиват при връщането си на Земята. Снимка: NASA / Public Domain
По време на спускането има проблеми с двигателите и вентилационната система на кораба, поради което модулът се пълни с токсичен азотен тетроксид. Екипът няма друг избор, освен да се моли и да чака бързо приводняване, затова се опитват да приземят модула бързо и без допълнителни проблеми, въпреки нарастващата трудност за дишане. Но нещата се влошават още повече, когато модулът се преобръща след приводняване и по този начин вентилационната система е напълно блокирана от вода.
Борейки се с въздействието на газа и опитвайки се да остане в съзнание в тази токсична мъгла, астронавтът Томас Стафорд раздава дихателни маски на членовете на екипажа си, един от които вече е припаднал. Екипажът скоро е спасен. Смъртоносните изпарения бързо се разсейват след отварянето на люка на модула. След този инцидент екипажът на „Аполо“ прекарва две седмици в болницата.
Катастрофата на X-15
Американският пилот Майкъл Адамс е изключителен пилот с изключителни умения. Заслужил многобройни признания за невероятните си постижения, той е очевидният избор за бъдещ астронавт в програмата за пилотирана орбитална лаборатория. Адамс започва да тренира като астронавт, но когато програмата е отменена, Адамс е помолен да работи по проекта X-15.
Майкъл Адамс с X-15 на 22 март 1967 г. Снимка: NASA / Public Domain
Полетът на Адамс на 15 ноември 1967 г. започва добре и всичко върви по план. Но щом се вдига на височина от 80 километра, електрониката на ракетоплана излиза от строя. В резултат на това в продължение на няколко минути X-15 се върти със скорост от 5500 километра в час. Благодарение на тренировките пилотът успява да стабилизира свръхзвуковата машина, но за съжаление всичко завъшва с падане на ракетата в хиперзвуков свредел, който пилотът не може да контролира. Машината се врязва в пясъка на калифорнийската пустиня със скорост 6400 километра в час. Пилотът загива на място.
Може ли човек да се удави в Космоса?
През юли 2013 г. астронавтите на Международната космическа станция извършват рутинно излизане в Космоса, когато един от тях открива или по-скоро чувства нещо, което никога не е очаквал да почувства в Космоса. Италианският астронавт Лука Пармитано усеща вода, която тече по тила му.
Озадачен, но въпреки това фокусиран върху мисията си, той продължава да работи, докато водата буквално блокира погледа му в скафандъра. Той съобщава за инцидента в контролния център, който иска незабавно прекратяване на работата в Открития космос. Към този момент водата почти напълно заслепява Пармитано и започва да влиза в носа и устата му.
Пармитано успява да запази самообладание и без паника, фактически по спомен, стигна до шлюза, където членовете на екипажа му помагат да свали скафандъра и да поеме дълбоко въздух. Тогава става ясно, че причината за "водната атака" е повредена охладителна система, вградена в задната част на шлема на Пармитано.
Трагедията на Владимир Комаров
Известно е, че Юрий Гагарин е първият човек, който е пътувал в Космоса. Но малцина знаят историята на неговия приятел и колега Владимир Комаров, независимо че този случай е не по-малко запомнящ се.
Съветският съюз, в чест на 50-ата годишнина от комунистическата революция, решава да скачи два космически апарата. За съжаление всичко довежда до това, че сроковете за изпълнение на проектите и изграждане на апаратите са съкратени значително, за да успеят навреме за планираната дата. Комаров е избран за командир на първия кораб. Той знае, че ако откаже, вместо него ще бъде изпратен приятелят му Гагарин, който е негов дубльор. Комаров се съгласява, въпреки че вероятно разбира, че няма да се върне у дома.
Неизправностите започват на 23 април 1967 г., веднага след извеждането в орбита на "Союз-1" с Комаров на борда. Тъй като един от слънчевите панели не се отваря, корабът започва да изпитва енергиен глад. Решено е полетът да бъде прекратен незабавно. По време на спускането отказва системата за отваряне на главния парашут. Резервният парашут, отворен на височина от 1,5 километра над повърхността, не успява да се напълни, тъй като въжетата му се оплитат около тези на отказалия да се отвори основен парашут. В резултат модулът се удря в земята със скорост от 50 метра в секунда.
Според официалната версия Комаров загива от удара в повърхността, но според информация от американски подслушвателни станции космонавтът е останал жив още известно време. При удара се поврежда контейнерът с водороден пероксид, в резултат на което в модула избухва пожар и почти напълно го унищожава, фактически изпепелявайки астронавта.
ВИЖТЕ ОЩЕ: „Падналият астронавт“: Скандалната история за първата скулптура на Луната
