Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

Откъс от романа "Проповед за падането на Рим", Жером Ферари

20 март 2018, 15:03 часа • 3653 прочитания

На 14 март 2018 г. по покана на Френския културен институт в България пристигна френският писател Жером Ферари. Авторът представи на българските читатели своя роман „Проповед за падането на Рим“, който „Факел експрес“ току-що издаде. Романът е отличен с най-авторитетната литературна награда във Франция „Гонкур“ през 2012 г., преведен е на множество езици.

Жером Ферари (1968) е роден в Париж в семейство на корсиканци. Завършва и преподава философия в лицеите в Порто-Векио, Алжир, Абу Даби и понастоящем в Бастия. Автор е на шест романа и освен с „Гонкур“ е отличен с наградите „Ландерно“ за „Един Бог, един звяр“ (2009) и „Франс телевизион“ за „Където си оставих душата“ (2010).

Жером Ферари за романа си:

В „Проповед за падането на Рим“, това, което най-много ме интересуваше, беше самата проповед на Св.Августин. Той я произнася през 410 г. в град Хипон, Алжир. Красотата на тази проповед е в безмилостния начин, по който Св.Августин припомня на поклонниците, объркани след плячкосването на Рим, че колкото и могъщи да са, дори империите имат своя край и че всъщност няма голяма разлика между завършека на един човешки живот и залеза на една империя. Именно това се стремях да покажа в романа, разказвайки едновременно за Св. Августин и за това малко семейство в Корсика, на което приписах много от чертите на собственото си семейство.

С „Проповед за падането на Рим“ и със средствата на романа и аз на свой ред пожелах да задам въпроса: какво означава един свят? Всеки от нас и всеки от героите ми носи в себе си света, който го разделя съдбоносно от другите: един много стар човек преминава през целия двайсети век по следите на Историята, без да може никога да я догони; една млада жена се опитва да изрови от подземните пластове потъналите в тях развалини, за да не позволи на живота да угасне; двама приятели от детинство наемат бара в родното си селце и тръгват рамо до рамо към трагедията. И всеки един от тях отговаря по своему на въпроса.

***

Либеро нямаше никакво намерение да направи същите грешки като предшествениците си. Знаеше, че по отношение на управлението на бара е толкова некомпетентен, колкото и Матийо, но не се съмняваше, че познаването на терена, съчетано с минимално здрав разум, ще им позволи да избегнат нов провал. Говореше за бъдещето като ясновидец и Матийо го слушаше сякаш бе истински пророк, трябвало да усмирят амбициите си, без да се откажат напълно от тях, изключено било да предлагат цялостно ресторантско меню, означавало тежък труд и финансова гибел, добре би било да предлагат, особено през лятото, на клиентите си нещо простичко, колбаси, сирена, може би и салати, без да пестят за сметка на качеството, Либеро бил сигурен, хората са готови да плащат цената на доброто качество, но след като се налагало да се примирят, че живеят в епохата на масовия туризъм и поради това ще приемат тълпи от безпарични хора, не бивало в никакъв случай да се ограничат в луксозните продукти, ще продават без всякакво колебание и боклук на ниски цени, Либеро знаел как да реши подобно опасно уравнение, брат му Совьор и Виржил Ордиони ще ги снабдяват с висококачествена шунка, тригодишна, и със сирена, наистина изключителни, и то толкова изключителни, че веднъж опитал ги, човек би бръкнал моментално в портфейла си, просълзен от благодарност, а за останалото нямало проблем, боклуците второ качество, предлагани в супермаркетите на щандовете за земеделски продукти, опаковани в селски мрежички с изображението на героичен мавър и парфюмирани в заводите със спрейове от брашно от кестени, направо ще прибягнат до тях най-откровено, без глезотии, китайското свинско, накълцано в Словакия, можели да пробутат за стотинки, но внимание, не бивало да взимат хората за тъпаци, трябвало да им обяснят за какво става дума, за да разберат разликата в цените и да нямат чувството, че са отвратително минати, помията е без пари, но за качественото ще се бръкнеш, в това отношение почтеността била абсолютно задължителна, не само защото е сама по себе си препоръчителна ценност, а защото играела донякъде ролята на вазелина, трябвало да приготвят подноси за дегустация, за да могат клиентите сами да се убедят, опитваш и поръчваш след това, не, не, моля ви, вземете си още, за да сте сигурни и подобна педантична почтеност щяла да бъде възнаградена, именно защото, независимо от окончателния избор на клиента, печалбата им щяла да остане същата, ще ги издоят тези тъпанари, бедните, богатите, без разлика във възрастта, нито националността, но ще ги доят почтено, дори ще ги глезят, един управител на бар бил длъжен да се грижи за клиентелата си, не можел да прекарва времето си, завинтен зад касата като малоумника Грата, трябва да е на разположение, приветлив, стараещ се да доставя удоволствие, и най-възловият проблем за разрешаване е този със сервитьорките. Венсан Леандри ги заведе една вечер у един от приятелите си, управлявал няколко заведения на континента и държащ сега на брега на морето нощен бар, дискретен и много шик, за който би трябвало да бъде незабавно осъден за тежко сводничество и Матийо и Либеро си дадоха много бързо сметка за това. Той ги прие с отворени обятия и ги черпи щедро с шампанско.

– Имате нужда от човек, на когото може да се разчита. И който познава работата.

Проведе един телефонен разговор и им съобщи, че Ани, опитна сервитьорка, която е работила вече при него, евентуално се интересува. Тя пристигна след четвърт час, заяви, че Матийо и Либеро са много сладки, изпи половин литър шампанско и ги увери, че с удоволствие ще им помогне. Щеше да отговаря за касата и за стоката. За обслужването в салона им трябвало още една сервитьорка. Приятелят на Венсан поклати глава.

– Не само една. Една не е достатъчна. По-скоро три-четири.

Либеро отбеляза, че барът не много голям, че нямат нужда от толкова момичета и че не му е съвсем ясно с какви пари ще им плащат. Но приятелят на Венсан настояваше.

– Лято е и ако не сте пълни некадърници, ще имате посетители. Ако искате да сте отворени през целия ден и вечерта, ви е необходим персонал на смени, не можете да искате едно момиче да работи осемнайсет часа на ден, нали? И ако се окаже прекалено скъпо, тогава уволнете две, но ще трябва вие да ставате рано сутрин. За вечерта са нужни момичета. Двама мъже не е никак добре за бизнеса. Знам, че в днешно време педерастите са в изобилие, но вие нямате намерение да отворите гей клуб, нали?

Смееше се много и с всичка сила. Либеро изпита желание да му отговори, че нямат намерение да отварят нито гей клуб, нито бар с проститутки, но се въздържа, за да не го обиди.

– Разбра ли каква е работата?

Либеро потвърди.

– И най-вече не бива да чукате сервитьорките, ясно ли е? Хората не идват при вас да харчат парите си, за да ви гледат как чукате сервитьорките. Можете да таковате клиентките, но не и сервитьорките.

Ани беше напълно съгласна, човек може да си позволи в живота много неща, но когато държи бар, не бива никога, ама наистина никога, да чука сервитьорките. Матийо и Либеро ги увериха, че подобен ужас изобщо не им е минавал през ум.

С учудване установиха още на следващия ден, че Ани, чиято ефикасност между другото беше безупречна, бе сякаш запазила от предишните си длъжности странния навик, да приветства всеки клиент с погалване по ташаците, бегло, но подчертано. Никой не избягваше от това опипване. Приближаваше се до новодошлия, разляна в усмивка, праскаше му две шумни целувки по бузите, а лявата ѝ ръка най-невъзмутимо обарваше слабините му, свивайки леко пръсти. Първата жертва на тази мания беше Виржил Ордиони, който пристигна, натоварен с колбаси. Стана тъмночервен, засмя се кратко и остана прав в салона, не знаейки какво да направи. Матийо и Либеро бяха решили първоначално да помолят Ани да се опита да не бъде веднага чак толкова дружелюбна, но след като никой не се оплака, дори напротив, мъжете от селото влизаха по няколко пъти на ден в бара, идваха дори и в часове, когато имаше най-малко наплив, ловците съкращаваха хайките, а за Виржил беше въпрос на чест да слиза всеки ден от планината, дори и само за едно кафе, тъй че Матийо и Либеро не ѝ казаха нищо и вътрешно поздравяваха проницателната Ани, чиято огромна мъдрост бе прозряла простотата на мъжката душа. Всяка вечер след затваряне те предприемаха кампания за набиране на персонал и обикаляха вечеринките в къмпингите и по плажовете. Търсеха бедни студентки, осъдени на еднообразното удоволствие от къпане в морето, които някаква сезонна работа би заинтересувала, и изборът беше голям. Преди края на юли бяха намерили четири сервитьорки. Наеха и Пиер-Еманюел Колона, току-що взел матурата си, той прекарваше лятната ваканция в свирене на китара пред една спечелена за каузата, но доста ограничена семейна публика. Не можеше да се оплаче от професионализацията на дейността си, защото не само пожъна бурен успех сред клиентелата на бара – чиито естетически изисквания не бяха наистина особено трудни за задоволяване, защото дори изпълненията на серенади на дерящия се с пълен глас мъртвопиян Виржил Ордиони бяха посрещани от ентусиазирани викове, – но и беше още от първата вечер възнаграден за своя талант от Ани, която го сгащи след затварянето на бара при билярда, за да го целуне в устата, опипвайки го здравата, преди да му предложи една нощ, чиято похотливост далеч надмина и най-смелите му юношески фантазми. На следващия ден го събуди, обсипвайки го с комплименти и целувки и му сервира в кревата на неговите подвизи обилна закуска, която бе приготвила с нежност за него и го наблюдава как я поглъща, и сълзата, която бликна от очите ѝ бе толкова искряща и чиста, че бе сякаш майчинска. Сивият и спокоен дотогава живот на Пиер-Еманюел Колона бе пометен от потока на страстите и когато му даваше хонорара, Либеро му казваше понякога, смеейки се,

– Като се има предвид лятото, което прекарваш благодарение на мен, май ти трябва да ми плащаш!

В края на сезона отидоха всички заедно, с Ани, със сервитьорките и дори с Грата, да вечерят в един луксозен ресторант, което бе възнаграждението им за сбогом, последвано от напиване в нощен бар. И Либеро предложи на момичетата, които с изключение на Ани трябваше да отпътуват на сутринта за Мюлуза, за Сент-Етиен и за Сарагоса, да останат. Не знаеше дали може да ги задържи през цялата зима, но сезонът беше изключително доходоносен и той можеше да си позволи да опита. Не им призна, че щедрото му предложение произтича главно от долна и чисто комерсиална сметка: разчиташе, че присъствието на четири млади неомъжени жени в местност, опустошена от студа и сексуалната мизерия, ще бъде привлекателна сила и ще пълни заведението дори насред зима. Нито една не отхвърли предложението. Или следваха науки, които не обичаха и които знаеха, че няма да ги доведат доникъде, или се бяха вече отказали и не смееха да правят планове, живееха в безрадостни градове, чиято грозота ги натъжаваше и където всъщност никой не ги очакваше, знаеха, че грозотата няма да закъснее да се засели и в душите им и да ги обсеби, бяха се примирили с това и може би чистотата на победените им души, магнитната точка на тяхната уязвимост, бе довела безпогрешно Либеро и Матийо до всяка една от тях, Анес, която пушеше на плажа далеч от танцуващите и от бара собственоръчно свити цигари, Рим и Сара, които пиеха от една бутилка газирана вода, докато другите избираха мис Къмпинг, и Изаскун, съвсем наскоро изоставена от приятеля ѝ, зарязана, въпреки че едва говореше френски, по средата на ваканцията там от него, и която чакаше с раницата си в долнопробно нощно заведение да се разсъмне, не ги беше грижа, че петте ще делят апартамента над бара, дюшеците по земята не им пречеха, нито съжителството, защото бяха прекарали в селото най-щастливите седмици в живота си, бяха изтъкали връзка, която не бяха готови да скъсат, неоспорима връзка, чието съществуване Матийо също усети този ден, по време на вечерята. За първи път от много време насам той се сети за Лайбниц и се зарадва на мястото, което заема сега в най-добрия от всички възможни светове и почти изпита желание да се преклони пред добротата на Всевишния, Господаря на световете, който слага всяко живо същество на мястото му. Но Бог не заслужаваше никакви похвали, защото Матийо и Либеро бяха единствените демиурзи в този малък свят. Демиургът не е Бог създател. Той дори не знае, че гради свят, произведението му е човешко дело, камък след камък, и много бързо сътворението му убягва, той престава да го разбира и ако той не го унищожи, ще го унищожи то.

Превод от френски Александра Велева


Евгения Чаушева
Евгения Чаушева Отговорен редактор
Новините днес