Жената, която не остаряваше

Новата звезда на френската литература Грегоар Делакур е роден през 1960 г. във Валансиен, Северна Франция. Двайсет и две годишен влиза в рекламния бизнес, където печели световна известност и всички най-престижни международни награди. През 2004 г. основава собствената рекламна агенция "Какъв хубав ден", работи за "Епъл", "Сефора", "Тетенже", "Гоу Спорт", "Галимар".

Още: Кой е неподходящият подарък? Габриела де Лука за символа и изкуството на подаряването (ВИДЕО)

Още: Авторските права върху романи на Хемингуей, Стайнбек и Фокнър отпадат

Първият му роман "Писателят в семейството" излиза едва през 2011 г., когато – според собственото му признание – Делакур се осмелява да напише изречение, по-дълго от рекламното "Без вода кожата повяхва". Романът е отличен с петте най-престижни награди във Франция за дебютна проза. Година по-късно излиза "Списъкът с моите желания", който му носи международна известност и бързо се превръща в бестселър и в касов филм. С него Делакур попада в един друг списък – на десетте най-четени автори във Франция, а сценичната му версия тръгва по световните театри. През 2015 г. парижкият театър ”Сите 13“ отбелязва 500-то представление на едноименния моноспектакъл. Истинска сензация предизвиква третата му книга "Какво поглеждаш най-напред" (2013), заради която Скарлет Йохансон подава съдебен иск срещу автора за неправомерно използване на името ѝ, което му носи глоба от 2500 евро и 150 000 читатели.

Следват романите: "Виждахме само щастие", обявен за най-добър роман на 2014 г., разминава се на косъм с най-престижната литературна френска награда "Гонкур"; "Четирите сезона на лятото" (2015) – отново оглавява списъците с бестселърите и е поставен на сцена; "Танц на ръба на пропастта" (2016).

Още: "Парфюмеристката" разкрива тайните на създаването на парфюми

Още: Изкуството на подаряването в новата книга "Подаръците" на Габриела де Лука

Тук публикуваме откъс от последната му книга "Жената, която не остаряваше".

На трийсет и две години, на 15 август, по време на уикенда открих Валбон – площада с Аркадите, църквата на абатството и цирка „Грюс“.

Родителите на мъжа ми бяха лека-полека остарели, лека-полека гаснеха, сякаш отсъствието на земята под краката им, отсъствието на дъждове, на ветрове и студове, които унищожават понякога цял сезон, цяла година, едно цяло съществуване, ги бяха изсушили. На балкона нямаше нито едно растение, нито едно цвете, в апартамента им – дори не нарисувано, дори не на покривка. Бяха се изрязали от предишния си живот, както се изрязва тумор и се изгаря всичко около него, сега очакваха края, без особено съжаление.

Прекарахме няколко дни с тях.

Още: "Смъртохоличка" изследва най-тъмните ни инстинкти

Още: Откъс от "Нацизмът – история, генезис, идеи и влияние" от Карл Мюлер Фрьолан

Андре държеше да ги заведе във фондацията „Майт“* в Сен Пол дьо Ванс, където не спря да се възхищава от произведенията на Джакомети, Брак, Калдер, Миро и изпита желание да работи с желязо и бронз; обядвахме в „Коломб д‘Ор“: на стените – Пикасо, Леже, Сутин, и меню от варен морски костур и агнешки карета в гювече; не бива да ни глезиш толкова, прошепна Рьоне и Андре хвана ръката на майка си, съвсем мъничка, изсушена и посивяла като речно камъче, която изчезна мигновено под голямата, мощна ръка на сина ù; благодарение на теб и на татко имам златни ръце, оставете ме да ви се отплатя, в този миг очите им светнаха и всичко беше казано. Мъжът ми ме изненадваше все повече с всеки ден. Той беше прекрасен баща и син, а аз бях в обятията му всички жени.

Всички шемети.

Прекарахме един следобед на плажа и мястото никак не ми хареса. Себастиан не можеше да се къпе заради медузите; строяха с баща му замъци от камък, защото нямаше пясък – с кула до небето, татко! После отиде при Рьоне – по-скоро при хладилната ù чанта, студена лимонада и сладки плодове; ние с Андре се измъкнахме, разхождахме се като влюбени покрай водата, наблюдавах жените с изхабена от слънцето кожа, повяхнала, с цвят на карамел и цигарена фактура, лъскава като шоколад, и други с опъната като барабан върху лицата им кожа, всички тези тела, заблудени от илюзията, че младостта е единствената възможна красота, че очарованието се изпарява с времето. Андре ми се усмихна лукаво; накара ме да му обещая да не стана никога като тях и в замяна ми обеща, че винаги ще ме желае, каквато съм, каквато ще стана, остарявайки, после се върнахме при родителите му.

Синът ми беше потънал в дълбок разговор с дядо си, караше го да му разказва за фермата, за сезоните, за животните. Попита го дали кравите им са имали имена. Защото сигурно е много тъжно да ядеш нещо, което има име. Старецът разроши косата му: истински бащичко, но никой не изяде Еглантин, Виолет и Ирис. Умряха от старост на повече от двайсет и две години сред голямо поле с много трева и макове, лютичета и пеперуди, двайсет и две години са много за една крава, да знаеш! Помислих си какъв късмет имаме, че сме тук, заедно, живи, макар и насядали върху парещия камънак, макар и на брега на море, замърсено от водорасли и разни наноси, защото нищо не е трайно и ключът е именно да осъзнаеш това.

На трийсет и две години бях точно на половината на възрастта на Симон Синьоре, която бе току-що отлетяла с опустошен панкреас.

През есента Одет се сгоди с Фабрис – ще имам поне хубави сватбени снимки, каза тя през смях. Андре изработи невероятен стол, използва и желязо под влияние на възхищението си от онова, което Джакомети бе направил със своето „Куче“. Себастиан премина във втори клас, истински манекен за „Рьодут“, и в „Рьодут“ похвалиха изключително много работата ми за новия каталог, лято/пролет-86, похвалиха ме, че съм престанала да вмъквам в надписите под изделията ерудирани лични забележки, и най-вече увеличиха заплатата ми – сега можех да подаря на Андре пътешествието му до Скандинавия.

В йогата усвоих до съвършенство така наречените пози на триъгълника – триконазана, и на скакалеца – салабхасана, и Садху (с истинско име Лилиан-Берт) се удиви, че изкуството ù ми вдъхва нова младост, след което ми съобщи с гальовен глас, напомнящ гласа на самолетна стюардеса, че цената на курса ù се увеличава поради безработицата, преминала границата от девет на сто за активното население, ама за какво става дума, Садху? Чакай, чакай, бръмбарче, имам предложение – ако приемеш да позираш

за следващата ми диплянка, ще те оставя на същата тарифа; ама защо? ама как защо, погледни се, никой не би ти дал възрастта.

Заех позата савасана – наречена още на трупа.

* Основана от известния колекционер, литограф, гравьор, търговец на произведения на изкуството и галерист Еме Майт близо да Сен Пол дьо Ванс през 1964 г., фондацията „Майт“ (Maeght) притежава една от най-големите колекции на изкуство на ХХ в. и организира периодично тематични и ретроспективни изложби на изтъкнати художници от миналия век. – Б. пр.

Превод от френски Александра Велева