Протестите, които се случиха през последните четири дни в Скопие и които официално са предизвикани от т.н. Френско предложение, което всъщност си е предложение на целия Европейски съюз, могат да бъдат разгледани от повече от една гледна точка. Най-важното при всички положения е това, как те могат да повлияят на европейското бъдеще на Република Северна Македония и какви са тънките политически сметки, които си правят политиците които стоят зад тях. Това пише в анализ за БГНЕС Атанас Величков – главен редактор на tribuna.mk.
Първоначално протестите бяха обявени за граждански и непартийни, но две от опозиционните партии в македонският парламент - най-голямата - ВМРО-ДПМНЕ и далеч по-малката про-руска партия Левица, не пропуснаха да влязат в борбата за политически дивиденти, яхвайки протеста.
За лидера на ВМРО-ДПМНЕ Християн Мицкоски тези протести могат да се разглеждат като един вид „поправителен изпит” след провала на отпора, който трябваше да бъде воден тъкмо от него, когато на 11 януари 2019 година македонският парламент с 81 гласа ЗА прие промяната на конституционното име на Република Македония в Република Северна Македония. Тогава 8 депутата от редиците на ВМРО-ДПМНЕ гласуваха за така наречените конституционни промени. Мицкоски и до днес търпи критики заради пасивността на партията, която ръководи и разбира се заради факта, че не излезе с ясна позиция относно гласуването на консултативния референдум, който се проведе на 30 септември 2018 г.
Въпреки че Мицкоски е много далеч и като държание и като вещина от политическото майсторство на своя предшественик Никола Груевски, той много добре знаеше, че всяко открито противопоставяне на референдума и на процесите след него, щеше да го изолира до такава степен не само във вътрешен, но и във външно-политически план, че неговата мечта един ден да стане премиер на Република Северна Македония, никога няма да се осъществи. Тази мечта е още жива за Мицкоски, затова той в момента лавира и се опитва да седи на два стола. От една страна иска да използва момента, за да се представи като „защитник на угнетения македонски народ, който е на път да бъде обезличен и „българизиран“ от Френското предложение“, а от друга не може да си позволи лукса да бъде водач на протест, който ще се радикализира. Тъкмо поради тази причина, той много умело играе на струната на популизма, използвайки лицата на изявени анти-българи като писателят Ефтим Клетников, историчката Наташа Котлар, журналистите Драган Милосавлевич и Коле Чашуле и ,разбира се, набралият популярност в последно време подпалвач на българския културен център в Битоля „Ванчо Михайлов”- Ламбе Алабаковски.
Мицкоски е обвиняван в „менаджирането“ с енергията на протеста от страна на неговите съмишленици, но и политически опоненти Димитър Апасиев, депутат и лидер на про-руската партия Левица и Стевчо Якимовски, кмет на скопската община Карпош и лидер на партията ГРОМ (която до преди месец беше в коалиция тъкмо с ВМРО-ДПМНЕ). Двамата „радикали“ - в случая Апасиев и Якимовски се опитват да откъснат живо месо от партията на Мицкоски, обвинявайки го едва ли не в малодушие и страхливост.
Най-деен в това начинание е университетският професор с каруцарски речник Димитър Апасиев. Той използва всеки момент да придърпа „патриотичната черга“ към себе си, като едновременно призовава към радикализиране на протеста, но след като хулигани започнат да хвърлят запалителни коктейли и камъни към полицаите, бърза да съобщи, че провокациите са предизвикани от лица, които са под закрилата на управляващата партия СДСМ.
Апасиев е влязъл в някакъв „Че Гевара“ филм и също като Мицкоски иска да капитализира протестите, които по своята природа са дълбоко анти-български и шовинистки, но без да се изложи на по-голям риск. Анти-българското говорене винаги е било на мода сред политическите партии в Република Северна Македония. То е най-безопасното говорене и разбира се е в унисон с наредбите които идват от Центъра (за който злите езици говорят, че се намира в Белград).
Какво обаче получават от всичко това хората, които участват в протестите, но не са свързани с нито едно формирование от досега изброените и с далеч по-малобройните радикални структури, които се появиха след подписването на Преспанското споразумение и Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество с България? Едно голямо НИЩО.
Тези хора ще си останат лъгани, вярвайки, че техен патриотичен дълг е да запазят страната си от „българизация“. Много лесно можем да ги обвиним, че те мразят България и българите, но не трябва да забравяме, че езика на омразата в Северна Македония към България и всичко българско е дългогодишна държавна политика. Не можем да очакваме от хора, приели македонизма в неговата най-чиста анти-българска форма нещо по-различно. Точно тази държавна анти-българска политика, водена от властта в Скопие, трябва да бъде прекъсната и изоставена като едно лошо наследство от миналото.
Република Северна Македония има уникалният шанс да се откъсне от лапите на юго-комунизма и да поеме своя път към европеизирането. Това е единствената реална възможност за гражданите на тази страна да започнат да живеят нормално, без да бъдат облъчвани от своите властници с омраза към трети страни, само и единствено с цел, същите тези власт-имащи да забогатяват необезпокоявано на гърба на своите съотечественици.
Анти-европейските и анти-български протести в Скопие нямаше как да не се случат. Въпросът е до къде ще доведат Северна Македония. Дали техният ефект, ще бъде отрезвителен за по-голямата част от обществото тук или напротив, ще забият още един пирон в ковчега на нормализирането на тази млада балканска държава, която можеше да бъде далеч по-важен фактор на Балканите, ако на време беше прекъснала своята пъпна връв с унищожената с много кръв Социалистическа федеративна република Югославия.
