Петя Симеонова е клиничен психолог и автор в Actualno.com. Специалист по тревожни разстройства, паника и агорафобия. Консултира хора с личностни проблеми и желание за духовно, емоционално и физическо развитие.
Мълчим и двете, а аз чакам търпеливо да започне, знам, че и е трудно, виждам срам в очите и често ги свежда надолу, кърши пръсти, оправя нервно косата си през секунди.
Нужно и е време, усещам, че е решила да говори, да изкаже това, което подозирам още от началото на съвместната ни работа.
То изплуваше бавно, трудно и много болезнено.
Мъчително за спомняне, за изказване, за осмисляне..
И тя започна, на пресекулки, тихо, през плач.
Лечебни сълзи от душата.
Била е 8-9 годишна, живеели са в средно голям блок, били са приятелски семейства.
Викала му е “чичо”, имал е две деца с жена си, играела си е заедно с тях.
И все пак нещо не е било наред, усещала е, че в негово присъствие е напрегната, улавяла е погледа му върху себе си и това някак я е тревожело.
“Чичото” е бил обичлив, даже прекалено.
Все е искал да я погали, да я щипне по бузката, ей така от добри чувства.
Особено много е настоявал да седне в скута му, нали е дете, да и се порадва един вид.
Отказвала му е, но собствените и родители, особено баща й и се карали, що за възпитание, чичо еди кой си иска да те гушне, ти защо не искаш?
Как може да отказваш?
Как смееш да се доверяваш на собствените си усещания?
Ние знам по-добре, а най-важното е, да не се изложим, да не обидим чичо някой си, разкарай ги твоите чувства, ти си само́ дете, те не са важни...
“Чичото” е зачестил да идва точно, когато не е имало никой, “случайно” разбира се, макар много добре да е знаел кога са били на работа родителите и и е настоявал да ги изчака там, а тя да му прави компания, да си поговорят, да му разкаже неща за себе си, например, има ли си гадже, харесва ли си някой вече и т.н.
Спомня си, че такива въпроси й задавал само, когато нямало други хора, а те я карали да се чувства неудобно и откровенно гадно...
Разказва ми за един случай, в който са се возили в автомобил, били заедно на сватба двете семейства. На задната седалка късно вечерта седяли тя, баща и и чичото, който силно настоявал да сложат детето, тоест нея посредата, но татко й седнл до него, да си говорят, били доста пийнали, а през цялото време, чичото я милвал по вратлето и гръбчето, преметнал ръка през раменете на баща и в тъмната кола!
И още и още и още, беше като рухнал бент от спомени, чувства, емоции, гняв, срам, тъга, отвращение, отчаяние и толкова много болка...
Дали е казала, дали е споделила тогава с някой, моята клиентка?
В началото не, споделя ми колко е била объркана, не е била сигурна какво точно се случва, било я е срам и страх, без да знае защо и от какво, но го е усещала много силно с цялото си тяло, треперела е и е имала чувство, че ще повърне, че има топка в стомаха, само от мисълта за този човек и усещането, че нещо много нередно се случва, без да може да го назове и обясни.
Престрашила се да каже на родителите си, нееднократно при това, просто никой не я е чул, никой не беше взел насериозно думите на малкото момиче, даже напротив, обвинили са я, че лъже, че си въобразява, защото е едно дете и явно търси внимание!?
След което чувам още по-шокиращо нещо. Баща й предлага да й купят куче, да има с какво да се занимава, да не ги резили, както и съседа, този добър и толкова внимателен човек...
За да избяга от този кошмар, след време беше кандидатствала в друг град и бе отишла да живее там в пансиона на училището, но отнасяйки всички спомени със себе си и с годините те се бяха трансформирали и прикрили под различни неща, като силна депресия, заекване, дошло сякаш от нищото, екзема, която не подлежеше на лечение и се явяваше отново и отново, крещейки през кожата и, че иска да бъде оставена намира и сама, да не бъде докосвана по никакъв начин и от никой.
И вина.
Огромна, смазваща, съсипваща вина, дали пък тя не е предизвикала “онова” сама, “онези” неща, които се бе опитала да забрави, ставайки тотален работохолик, след години, защото, ако спреше дори за миг, “нещото” от миналото, можеше да изплува.
И донякъде беше успяла, къде с хапчета, къде с алкохол, да замаже спомените, до момента на първата паник атака, после втората, после Бърза помощ, липса на физическа причина, да се случва всичко това и небрежното подхвърляне на лекар от поредния извикан екип посред нощ, че : ”ти момиче си за психиатър или психолог, не си за нас”.
И пак хапчета и алкохол, отново и отново...
Омагьосан кръг.
А после ми писа, започнахме да работим заедно и чак месеци след първата ни среща, тя беше готова да разкаже, да изговори, да изкрещи думите, които години бе преглъщала и да тръгнем по пътя на лечението,
И не, това не е изолиран случай и да, такива неща продължават да се случват, много по-често отколкото си представяте.
От тук насетне ще използвам думата “трябва” многократно, защото има неща, които трябва да бъдат казани ясно и категорично.
Ние родителите сме тези, които трябва да научим децата си да имат граници, да са наясно, че никой, никога и по никакъв повод няма право и не може да ги докосва и кара да вършат каквото и да било, което ги тревожи!
Че телата им са неприкосновенни!!!
Че не трябва да прегръщат, целуват, докосват или поздравяват, който и да е, ако това не им е приятно и ги притеснява, без значение дали става дума за роднина или приятел, особено много в този случай!
Децата имат вроден радар и разпознават нечистите намерения под любезната маска, така че, майната му на възпитанието, щом дете каже, че не иска да направи някое от гореизброените неща, уважете желанието му и се постарайте да разберете защо и има ли нещо, което иска да ви сподели!
Че интимните им части, тези които са скрити под дрехите и бельото никога и по никакъв повод не бива и не трябва да бъдат показвани, докосвани или снимани от/на познати или непознати хора!
Че трябва да вярват на телата и чувствата си и когато усетят страх, а сърчицата им блъскат в гърдите и треперят, веднага трябва да търсят помощ!
Ние сме тези, които трябва да ги научим да говорят и да споделят с нас, но пак ние сме тези, които трябва да се научим, да ги чуваме, когато го правят!
Първо ние, като родители, трябва да уважаваме и спазваме техните граници и правото им на лично пространство, започвайки от базисните, дребните, ежедневни неща на битово ниво.
Защото ако мама и татко не го правят, ако те нахлуват по всяко време, без да ме питат и почукат в стаята ми или в банята например, значи това е нормално и тогава защо да не го позволя на чужд човек, макар и при други обстоятелства?
Трябва да говорим с децата си, трябва да ги слушаме и да чуваме какво искат да ни кажат, да ги научим да слагат ясни и здрави граници на физическо и емоционално ниво!
И нека не отлагаме днес, защото утре може да е късно...
_____________
psiholog@petyasimeonova.com
skype: petyasimeonova-psiholog
websait:http://www.petyasimeonova.com
https://www.facebook.com/PetyaClinicalPsychologist/
