Може би е време да започнат първите опити за обзор на коронавируса и това, което се случи - след като няколко дни поред оздравелите са повече от заразените и докладваме затихващи цифри.
Първият въпрос: Кой се оказа прав - Мутафчийски или Мангъров? И с разширен контекст - за всички онези, които са уморени от обсесията с тях двамата: какво се оказа коронавируса - смъртоносен вирус или зараза, малко по-силна от стандартния грип? Беше ли задължителна изолацията или, както твърди доцентът, "сами сме се простреляли в крака"? Колко щяха да бъдат жертвите, ако не бе спазена карантината, какъв беше смисълът от нея, защо в едни държави има повече починали от други и най-накрая - каква бе българската ситуация спрямо световния контекст?
Започваме с Мангъров.
Доцентът се оказа прав, може би за най-важното. В дарвинистко-фройдисткия му стил ("коронавирусът като секс без забременяване", "ще изгорят само сухи съчки", "Бойко каза, че ако беше жена, щеше да ми пусне" и т.н.), имаше една открояваща се истина, която се потвърди.
Тя бе в следното наблюдение: че в България липсват потенциалните жертви на коронавирус по демографски причини.
Ужасяващ сценарий и зейнала като полева болница "Арена Армеец", готова да приюти стотици страдащи, се оказа фантастичен и невъзможен страх. Но не защото тя не би се напълнила в други държави, а защото българските пенсионери тук умират 10 години по-рано - средно на 74, в сравнение със средната възраст на смъртността в Италия и Испания - 85. А големият скок, който коронавирусът прави в смъртността си, е тъкмо при над 74-годишните. Към това може да прибавим и друга разлика в сравнението между нас и Западна Европа: струпването на хора в старчески домове в развитите държави срещу гледането на родители вкъщи в България, което допринася значително за избягване на опасността от това да ги събира заедно в по-големи групи. Разбира се, малкото пенсионери в старчески домове тук са свързани пак с демографската ситуация: малко са тези, които остаряват чак толкова много, че да се налага да бъдат пращани там; а ако все пак се наложи, не всяко семейство може да си го позволи.
Накратко, нещата изглеждат така: онези, които умират в Италия, Испания, Великобритания - в България не съществуват.
Отишли са си много по-рано.
Най-красноречиво това се вижда през сравнението на две статистики. Колкото и спорно да е дали някой почива С коронавирус или ОТ коронавирус, доколко въобще може да се тестват достатъчно хора, дали държавите не манипулират резултатите и т.н., има един по-сигурен маркер - сравнението на общата смъртност. Това сравнение става все по-необходимо и заради всички последни неразбории около тестваните и реалната им кондиция или починалите. Например - всички въпросителни около Испания и новият им метод за отчитане, който говори за по-малка смъртност, както и много неизвестни около българската математика, която още в първия ден от разпускането на щаба "НОЩ" даде противоречиви резултати. Постепенно разликите между статистика и мистика започнаха да изглеждат неясни и затова тук ще предложим друго - да не обръщаме внимание изобщо на стандарта "заразени от коронавирус - починали от/с коронавирус".
Затова вместо това в опита си да разберем коронавируса, ще се откажем от огромната вълна от информация за него, поради всякакви съмнения за верността ѝ и всички детайли около докладваните случаи, и ще сравняваме простичко общата смъртност през 2020-та за изминалите пролетни месеци със смъртността за пролетните месеци от годините преди пандемичната. От тези сравнения личи следното:
1) Оказа се, че в България няма повишение на смъртността в сравнение с 2019-та и предишните години, когато нямаше пандемия. В последните няколко са си отивали близо 40 000 българи за първите 4 месеца от годината, а тази са даже малко по-малко. Това обстоятелство, очаквано, даде основания на склонните към конспиративни теории умове да считат, че става дума за огромна лъжа. Но срещу това стои друго обстоятелство - следното:
2) Тъкмо обратното се регистрира в Италия, Великобритания, Испания. Общата смъртност там е нараснала чувствително през същите пролетни месеци на 2020-та, в сравнение с миналите години.
На долната графика се вижда каква е смъртността във Англия и Уелс според националната статистика там. Както се вижда, графиките от 2016-та до 2019-та се движат в сравнителна и предвидима близост, общо взето успоредно едни с други. През пролетните месеци на 2020-та обаче седмичната смъртност във Великобритания скача от обичайните 10 000 души на седмица до над 18 000 - увеличава се почти със 100 процента в своя пик. Подобни резки промени на смъртността са абсолютни аномалии, ако не са съпровождани от някакво конкретно събитие - и трудно може да оттеглим подозренията, че това събитие е именно коронавирусът.
Графика: Седмична смъртност в Англия и Уелс от 2016-та до 2020-та.
Продължаваме с Италия. Там сравнението е още по-тежко. Докато средно в Италия в страната са умирали по 400-500 на ден в предишни години, в началото на пролетта на 2020-та графиката започва да расте стремглаво нагоре. В пика на коронавируса там си отиват по над 1500 души всеки ден, в сравнение с обичайните около 500 за преминалите години. Става дума, разбира се, за същите месеци, в които коронавирусът влезе в страната и потресаващите репортажи от италианските болници, недостигът на легла и дихателни апарати, подготвени за приблизително ясен прием на белодробно болни, който обаче ескалира до много по-високи нива. В пика на епидемията, както се вижда и от долната графика, говорим за 300 % увеличение на смъртността спрямо миналите години.
Графика: Дневна смъртност в Италия от 2016-та до 2020-та.
Източник: https://voxeu.org/
Подобна е ситуацията в Белгия, САЩ (най-вече в Ню Йорк), Нидерлания и много други държави от развитите страни - пролетните месеци внезапно са увеличили смъртността там с от двуцифрени до трицифрени проценти. А по същия начин пък други страни, с по-нисък стандарт и по-кратко протичащ живот, както България, не показват повишение на общата смъртност. Оттам и тезата на Мангъров изглежда вярна - коронавирусът не може да сее смърт в държава, в която онези, които той застрашава най-много, отдавна са починали.
Ако ние се доверим на тези сравнения, ще видим, че коронавирусът се движи със сходна смъртност както обикновения грип до около 50 годишна възраст (тоест, пренебрежимо ниска) но след 60 започва да се засилва, докато над 75 започва да се превръща в бедствието, което е в пъти по-жестоко от грипа. Ето и демографията на жертвите по възраст, в подкрепа на това твърдение - близо половината от хората, загинали от вирусът, са над 75 - тоест, над средната възраст, на която българите са вече починали. (допълнителна тежест оказва и обстоятелството, че вирусът поразява по-силно мъжете, а тяхната средна възраст на смъртност у нас е 72-73, а по-високите 77-78 на жените оформят и средното число 75). Графиката, която показваме в подкрепа на твърдението, е за Ню Йорк, но съвпада с минимални разлики с други държави.
Източник: Wolrdometers
Кошмарът на "националния късмет"
Всичко това обаче въобще не е "национален късмет", а абсолютен провал: изводът е, че системата, начинът на живот, занижените пенсии, слабото здравеопазване, въобще не успяват да доведат населението до онзи по-дълъг живот, който коронавирусът застрашава.
Системата тук те убива по-бързо и по-сигурно от коронавируса, оттам и "успокояващото" наблюдение, че коронавирусът е сравнително безопасен. Така е. Държавата е по-опасна от него. Той ще си тръгне. Тя остава.
В това отношение - защото в момента представяме тъкмо тезата на Мангъров - никога предложената от него версия за коронавируса, която бе лансирана многократно като критика срещу изолацията, не артикулираше достатъчно ясно критика към властта, защото тя управлява вече десетилетие, тоест достатъчно дълъг период, за да има отговорност към ранната смъртност. Вместо това Мангъров се почувства съвсем удобно в образа си на "гласа на истината" и когато дойде момента за паметната му среща с Борисов вместо да продължи напред с най-важната истина, предпочете нелепо да се похвали с "пускането" от страна на премиера. А самият Борисов няколко дни по-късно също толкова самодоволно заяви - "Направихме чудо - най-добрите резултати с най-добрите мерки". В контекста на целият анализ дотук, чудото е всъщност ето това: чудото на ранната смъртност, на смазването на цели поколения, които просто не могат да се радват на по-дълъг живот. И да, премиерът не излъга - той, както и управлявалите преди него, имат принос към същото чудо, те наистина го направиха. Но ако това е "дългът" на политиците и доказаното му прилагане в последните 30 години, не е дългът на лекаря - Мангъров предпочете да се възрадва от преместването на престижа от Мутафчийски към него и да остави нещата дотам, вместо да ги довърши до край.
А сега накъде?
Общото настроение, с което бе посрещнат коронавируса в началото, в сравнение с това днес, е диаметрално противоположно. От предпазливост, спазвана изолация и добре разбирани съвети от първите седмици на щаба "НОЩ", днес масовото чувство е, че се е вдигнал много шум за нищо, че нещо са ни излъгали и излишно наплашили и само дето сме прекарали тези ужасни месеци вкъщи, опасявайки се от най-лошото, когато то е било съвсем безобидно. Последните думи на Мутафчийски, че много хора яко ще измрат, започват да звучат все по-глупаво и изглеждат нервна лъжа, вместо истинско предупреждение.
Това, което обаче не се отчита и на което обърнахме внимание няколко пъти в други материали, е в следния логически парадокс: критиците на изолацията цитират ниската смъртност от коронавирус като аргумент за сваляне на изолацията, чиято смъртност бе ниска именно заради изолацията. И то не просто българската, която е много малка брънка във веригата от поголовното срязване на социален контекст - континент по континент, държава по държава, град по град, човек по човек. Всяка държава, която затвори границите, всъщност вършеше работа на следващата държава, която ще го направи, която пък вършеше работа на следващата; този модел на "изравняване на кривата" бе световен и той мултиплицираше ефекта си по същия начин по който заразяването и жертвите биха мултиплицирали ефекта си, ако глобалният карантинен модел не беше се случил. Дават ли си сметка всъщност критиците на изолацията за вероятно многохилядния процент, с който е намалял въобще човешкия контакт в последните няколко месеца и то в световен мащаб? Хвърлили са поглед на докладите на Google за редуцирането на движението държава по държава и град по град? Наясно ли са, че глобалната карантина бе толкова мощен феномен, че дори започна да влияе на движенията на планетата и намали драстично т.нар. "сеизмичен шум" - бученето на вибрации в земната кора? И как този многохиляден процент по намаляване на човешкия контакт, в случай, че беше спестен, би се отразил на разпространението на заразата? Няма нищо по-наивно от това в ситуацията на най-голямото и глобално движенческо затихване в история на съвремието да твърдиш, че то няма особено значение и да го пренебрегнеш в анализа на статистиките, продължавайки да твърдиш, че става дума за сравнително безопасна пандемия. Коронавирусът е "обикновен грип" само ако хората спрат да се мърдат. И дори това в много държави не се оказа достатъчно.
Накрая стана така, че колкото по-добре се справя не просто българския щаб "НОЩ", но и всички останали, толкова по-зле изглежда, че се справят. Щабът казва не излизайте, че много хора ще умрат, ние не излизаме два месеца и накрая отвръщаме: добре де, защо да стоим вкъщи, когато никой не измира? Прилича на онзи виц, в който се ръси с пясък срещу крокодили, а крокодили няма, защото се ръси с пясък. В това отношение вицът обаче се разцепва на две - в единият случай е верен, в другият е хумор: крокодили има в развитите страни, но тук са малко. Пясък се ръсеше навсякъде, защото надценихме собствената ни демография и автоматично я пренесохме от Италия към България. В същото време това бе напълно неизбежно решение, защото пандемия, знае се, идва от пан - всичко; тя касае всички и решението за справяне с нея е колективно. Ако България не е дала толкова жертви, колкото се е очаквало, тя е допринесла за по-малко жертви в други държави и е спасило някой някъде другаде. И ако човек не може да счете това за достойно за уважение, поне би могъл да си даде сметка за гигантския ефект на пеперудата, който бе прекъснат с жестоки мерки, но които и мерки прекъснаха глобалната трансмисия и спасиха милиони животи.
Какво предстои оттук нататък?
Ние може да се доверим на Мангъров, който твърдеше, че жертвите в Ухан не са намалели толкова заради изолацията, а защото най-вероятно го е преболедувал огромен брой от населението безсимптомно, изградил се е стаден имунитет и коронавирусът вече не може да се разпространява, тъй като онези, които са го изкарали, служат за щит във вирусната трансмисия и я прекъсват. В същото време последните проучвания сочат, че имунитетът срещу коронавирус трае най-много 6 месеца, което означава че в момента сме в сравнително безопасни времена, понеже се предполага, че големи проценти от популацията са изградили в последните месеци този имунитет, независимо дали въобще са разбрали за това или не. Ако този имунитет трае 6 месеца обаче, тъкмо през октомври и есенния сезон ще започне да изчезва; това означава, че "щитовете", макар и пак налични тук-там, ще започнат да оредяват. А между първата вълна и втората вълна ще има една основна и потенциално зловеща разлика: тя е, че масови карантини, от пролетния тип, вече въобще няма как да се случат. Никоя икономика не може да издържи в рамките на една година два пъти повторно упражнение - дори един беше достатъчно и възстановяването стои още много далеч. Какво може да предизвика коронавируса без да е удрян от суровите мерки на карантината въобще не е ясно - и в този контекст прогнозите за "якото измиране" изглеждат не толкова нелогични. Според Световната здравна организация има реален шанс коронавирусът да стане постоянен ендемичен спътник, тоест, никога да не изчезне и да се възобновява през различни вълни. Според доц. Мангъров и други вирусолози, критици на организацията, той обаче ще последва съдбата на предишния SARS - един зимен сезон (2002) и изчезване през лятото (2003). Ако сегашният COVID-19 повтори същата траектория, то спокойно може да считаме, че той е приключил и че пиковете, които преминаха в плата, а платата - в занижения, вече водят вирусът към естествения му край, който както тогава, така и сега, ще съвпадне с лятото. Обратният сценарий обаче, при който вирусът се превръща в ендемичен, означава, че предстоят мрачни години, в които икономиката няма да може да предложи износения си и без това буфер, и вирусът ще отнеме повече жертви от тези, на които дотук бяхме свидетели - много повече.
Но всичко това - само в световен мащаб. Тук може да сме спокойни - оазисът на преждевременната ни смъртност вее палмови листа и ни разведрява с приятната мисъл, че онова, което вирусът е можел да направи, вече го е свършила държавата. Може да се патентова като "българския модел", показал най-добра ефективност срещу световна пандемия. Чудото.
Автор: Райко Байчев
