Трябва да се включи брояч, който да отчита всеки път, когато някой политик предложи нова конституция и свикване на Велико народно събрание. Навремето я искаше Волен Сидеров, за нея тръбеше Яне Янев, сега дойде и редът на Стефан Софиянски.
Идеята за Нова конституция е нещо като фантом, с който да се изпитат утехите на бг демокрацията - че видиш ли, тука може да бутнем едно, човъркнем друго, пренастроим трето и нещата ще се оправят. Фалшиво допускане на съмнението, че може би всичко в държавата щеше да е супер, ако там обаче, в далечната 1991 г., не бяха написани едни неща, които не трябвало да се пишат, и ние ако ние внимателно пренапишем цялата работа, току-виж всичко започнало да тече автоматично добре.
Сериозността на подобно твърдение може само да забавлява заради утопичният си характер. Представете си как се свиква Велико народно събрание, в което влизат същите 240 депутата, но към тях се прибавят още 160, които са същата стока. А те няма как да не бъдат същата стока, понеже изборите за ВНС са прекалено сходни с нормалните - партиите пак ще посочат кой да стане част от парламента и умело ще мимикрират просто 400 йесмени на собствената им адженда. Какво въобще може да ни кара да мислим, че ако сегашните 240 депутати не могат да променят статуквото, когато към тях се прибавят още 160, избрани по същия канален и предвидим ред, те биха направили нещо различно от това, което правят: нищо?
В заключение, три са известните фрази, към които трябва да се допитаме.
1. Ако изборите можеха да променят нещо, щяха да ги забранят.
2. Революцията няма да се дава по телевизията.
3. Аре стига.
Автор: Райко Байчев
