В парламента шества един образ, който след като вече веднъж тества цялата държава и събра всички на протест през 2013-та година, сега ще тества отново всички; разбира се, става дума за Пeевски.
Тестът сега, 10 години по-късно, е по-различен и в някаква степен обратния на предишния. Ако предизвикателството преди бе: може ли гражданското общество да е толкова глупаво, че да приеме въобще одиозната му фигура като шеф на ДAНC, в момента гласи: възможно ли е гражданското общество да е толкова глупаво, че да приеме завръщането му по начина, по който ни се представя?!
Когато стана ясно, че ПП-ДБ ще се коалират с ГЕРБ директно, а с ДПС индиректно, някак си представях "изпирането" на Борисов и Пеевски по друг начин. Най-общо, мислех си, че това ще става общо взето пасивно. И че примерно максимумът, който може да се направи, е за тях да се мълчи и толкова; нещо изключително неприятно, разбира се. Не се оказа обаче така; всъщност Пеевски и Борисов се перат с изумително усърдие, с домакинско обгрижване. Имам лошото опасение например, че все по-малко хора ще помнят начина, по който Пеевски пристигаше в парламента - два пъти за четири години, като султан из кулоарите, за изтръгването на пет думи от когото журналисти и оператори се пребиваха да се надбягват, само и само той да избоботи нещо не много интересно, но отиващо му на килограмите, както и на олигархичната мощ. На мен това ми се струва незабравимо, но при положение, че протестите от 2013-та лека-полека изчезват от спомените ни, значи всичко е възможно. Ако станалото в онова лято преди 10 години имаше значение, с Пеевски днес трябваше да се случи най-обичайното - да бъде канселиран. Само че канселиралите го години наред политици сега слагат подписа си редом до неговия, така сякаш никой не помни какво се е случвало.
Нещата при Борисов са много сходни и повтарят пак същия модел; само че с протестите от 2020-та. Отново да попитам: нямаше ли някакъв вариант, в който тези двамата да не изглеждат като свръхактивни парламентаристи, които пишат човеколюбиви закони, реформират ключови институции, огласяват комисии и излъчват адски неподходящото за собственото им минало ново реноме на строители на съвременна България? Не можеше ли да стоят в някакъв миманс, без да бият на очи чак толкова? Тъкмо влязохме в етапа на прехода, в който всяко възнеприятно лице има свое поставено и е вече дори елементарен стил на управление; двойката неприятен човек-сламен човек е най-характерната за властта.
Изпирането обаче върви по друга програма. Остава някой да ѝ повярва.
Автор: Райко Байчев
