Пресслужбата на президента Румен Радев се е оплакала от репортажа на кореспондента на Нова телевизия Антоанета Николова за срещата на Европейския съвет на 23-24 март. Причината - Николова не е спестила как Радев говореше против общата европейска помощ в снаряди за Украйна, обаче явно и не е възразил официално на общото заключение на Европейския съвет, че мир в Украйна ще има тогава, когато издирваният за военни престъпления от Международния наказателен съд руски диктатор Владимир Путин изтегли всичките си войници от Русия, включително марионетните сепаратисти.
В един розов свят човек може да си помисли, че Радев говори така твърдо публично, защото все още в администрацията ни, включително и най-вече военната и службите за сигурност, има много проруски кръгове, под влияние на Кремъл, а президентът ни иска да помагаме на Украйна, но е принуден да го прави под сурдинка. В нашата реалност обаче трябва да е ясно как маската за пореден път пада - просто това е Радев, с основен принцип лична (политическа) изгода. Да не забравяме - той размаха юмрук чак когато лично беше засегнат, но когато Иван Гешев беше избран за главен прокурор, не посмя да отнесе въпроса до Конституционния съд.
Радев със сигурност се харесва на определена част от българите, но е явно, че тази част се стопява. Защото ако беше сигурен в правотата си като политик, нямаше подчинените му да скачат по главите на журналисти. Изключително лесно е всеки желаещ да види общите заключения на Европейския съвет и че няма изрична бележка за несъгласие от страна Радев. Ако някой не е съгласен, това се отбелязва - има достатъчно случаи в миналото с Виктор Орбан например. А нашият държавен глава знае да говори пред медиите едно, но да действа по друг начин през съюзниците.
Нямало как да има общи заключения на Европейския съвет, говори Радев. Така ли - пробвай тогава официално да ни изкараш от този съвет, който няма как да е съгласен за нищо. Да видим какво ще се получи - явно е време кремълската отрова да бъде извадена от българската кръв. Сегашното статукво единствено ни спъва.
Автор: Ивайло Ачев
