В тази новогодишна реч ще говори мним президент на мними слушатели.
Скъпи сънародници,
всяка година се налага да казвам едни и същи безсмислени неща, които вие всяка година безсмислено слушате.
В този смисъл няма да е изненада да обявя - и тази ще е така.
Разчитам особено много на последните течащи 30 секунди от часовника по националните телевизии и вашето сръгване един към друг - в случай, че сте запазили относителна трезвеност - и готовността ви да си напомняте - "Тихо, тихо, да видим какво ще каже президентът!" Там някъде при вас винаги има един хептен пиян човек, който му е все едно какво ще каже президента - поздравете тоя човек, той е съвсем с акъла си и по-добре разбира от вас, че нищо няма да кажа. Но понеже вие упорито продължавате с това "Тихо, тихо!", аз нямам друга възможност освен да се пробвам.
И ще започна точно така: Тихо.
Измина една адски тиха година, в която изпълнението на гражданския договор се разписа така: ръмжене по ъглите на домовете, по ъглите на форумите и по ъглите на протестни страници в социалните мрежи, а от другата страна на барикадата - приятно грухтене от възможностите за увеличаване на властта, подчинението и произтичащите от тях богатства. Това ръмжене и това грухтене винаги звучат едновременно, но никога не застават едни срещу други. Защото за ръмженето са предвидени социални мрежи, а за другото институции и сделката включва разминаването между реалност и виртуалност, което е винаги добре дошло.
Беше истински забавно тук, от високите етажи, да се види как националното несъгласие срещу онова, което медиите нарекоха "Апартаментгейт", точно преди изборите, можеше да постигне много ефекти, но постигна обратния. От цялата работа стана така, че нашият, грешка, вашият, грешка, добре, чиито и да е там, премиер, най-сетне разбра, че може не просто без помагача си Цветанов, може без страшно много неща. Тъй като изборите все по-рядко зависят от онова, което се нарича избор, и все повече зависят от надпревара между излъчване на медийни образи, помагачите, оказа се, само губят ефирно време, което може да се използва от баш майстора и освен ако той не направи нещо крайно нелепо - като например да предложи госпожа Цачева за президент - той ще се справи и сам.
Нататък: Понеже вие не сте съвсем трезви точно в момента, да взема да го използвам, за да ви кажа най-неприятното, да стане тъй, че хем да съм го казал, хем вие да не сте го доразбрали много-много и от наздраве до наздраве да си замине уж че нищо.
Най-неприятното е, че от двата инструмента за влияние - първият, от които са изборите и за които вече ви предупредих да не им се надявате много-много, загубихте и втория: протестът. Протестът се миксира в ловкото диджейство на контрапротеста, а грижовните за плурализма медии я от глупост, я от страх, я от икономическа изгода, вече винаги ще търсят двете гледни точки: оттук насетне няма шанс вече дори за онова място, на което тъй или иначе съвсем рядко се излиза - улицата. Завърши един дълъг процес, който властта отдавна искаше да завърши - вместо да упражнява натиск върху всеки протест, да прикрепи към него втори, за да има равноправие между всичко, което се казва. Така вече ще има еднаква трибуна за това, което е цвете, и за това, което е л*йно, и постепенно двете ще се посмесват, от което, така е било и така и ще бъде, печели винаги второто.
Тук вие може би протестирате срещу нецензурния език, той не прилича на президент. А за нецензурната тъпотия какво да ви кажа? Например, че премиерът като чуе критика от президента вика, че не може, защото "трябва да е обединител на нацията", разбирай, всеки който е срещу ГЕРБ, разединява нацията, а който е за тях, я обединява. Или пък какво ще кажете за това, че председателят на парламента пише "Брекзид"? Тук, скъпи сънародници, не опира единствено до неграмотност: опира до йерархия, в която председателят на Народното събрание има по-голяма власт и по-малък речников запас от повечето от вас, а вие имате цяла 2020-та година да помислите върху това, както и той, понеже пак толкова ще отнеме същият БрекзиД, да научи как трябва да го изпише.
А най-хубавото, което твърде много радва всички обиграни картоиграчи, е страхотната шумотевица около различни магнити на вниманието като Стратегията за детето и Истанбулската конвенция. Това, трябва да ви кажа, е истинска музика за всеки от царедворците, които с усмивка гледат как и без това малкото обща енергия може да се налее в домашните тенджери на уплашени родители, да кипва тук-там вкъщи и от площад на площад: това е огромна радост и забавление. Най-хубавото е, че докато се гони караконджула на джендърска Европа е възможно премиерът да аргументира слабата си заангажираност с протестите на медицинските сестри с думите, че "И аз работя повече от президента, но той взема повече": и това нищо да не предизвика, никого да не смути. Едно време, много, много отдавна, ония думи "да разтуряме седянката" поне можеха да скандализират. И поне тогава онези не знаеха, че все още им е включен микрофонът. Но много, много ме забавлява активното гонене на норвежкия бай торбалан и протестното кукерство срещу духовете Му, и пасивното приемане, че държавата ще остане без медицински сестри и то дори по самопризнанията на онзи, който я управлява и волята Му.
Но за финал ето кое най-много ме притеснява, понеже времето ми изтича. 2019-та бе годината, в която всяка информация и всеки медиен текст станаха по-къси, по-бързи, по на върха на палеца, по-скролващо оптимизирани, по-споделими, по-удобни и повече, повече, повече. И съвсем скоро няма да има значение кой ви управлява, понеже ще ви управлява общият сбор от максимално емоционално заангажираща и минимално фактологично и умствено наситена информация и който я овладее по-добре, ще сложи ръка върху и без това рехавата ви територия. Затова ви оставям на него, както и на оня, за когото говорих в началото и дето му бе все тая какво ще ви кажа.
Автор: Райко Байчев
