Очаквано тази седмица премина под знака на мониторинговия доклад на Брюксел за България. Също очаквано - някои политици (основно от управляващите) видяха в него добри новини. И защо да не е така, ще си кажете. Все пак окончателната оценка е, че се работи, като от документа лъха оптимизъм, въпреки че се отчита съществен напредък само по 4 от общо 17 препоръки, отправени към страната в предходния доклад през януари - според Екатерина Захариева.
От него става ясно и че напредъкът не е достатъчен. При всяка разглеждана препоръка или критика в мониторинговия доклад на ЕК за България се казва, че няма напредък, но предстои да се "извърши анализ".
Спомням си момента, в който прочетох предишния доклад. Препоръките са толкова конкретни и ясни, казах си - този път няма измъкване, няма място за оправдания или имитации на реформи. Те ще са лакмусът, който ще покаже има ли политическа воля и способност изпълнителната власт да направи сериозни реформи. Виждах светлина в тунела.
Да, ама не.
Дали заради наближаващото председателство, дали заради "любовта" между Юнкер и Борисов, докладът, който трябваше сериозно да пореже властта, заради бездействието ѝ, я погали с перце.
“Редица ключови инициативи още не са предприети и изпълнени. Други са в начален етап на изпълнение и все още предстои ясното определяне на конкретни действия”, пише Комисията. Ако направим анализ на съдържанието на доклада, ще видим, че в него преобладават думи като “стратегия”, “план”, “пътна карта”, “работна група”, по-рядко се среща “резултат”.
Именно затова, както преди месец се чудих откъде идва оптимизмът, който блика от Европа относно съдебната си система у нас, сега се чудя - от това ли е доволна Европейската комисия? От стратегии, пътни карти и работни групи? Така ли се реформира съдебна система?
След като в последните години съдебната система не успяваше дори да излезе от един скандал преди да влезе в нов, а публично възмущение бе изказано дори от дипломати, очакванията бяха, че именно докладите по Механизма за сътрудничество и проверка ще помогнат може би най-корумпираната система у нас да бъде реформирана.
В доклада от тази седмица обаче единственото, което ЕК направи, е да вдигне топката на управляващите. Ама така да я вдигне, че Борисов, Цацаров и Пеевски вкараха гол със задна ножица. Той отекна в София като "най-позитивния" – според ГЕРБ и прокуратурата, а два дни, след като беше публикуван, вече никой не го помни. Не е ли точно това целта? Опрасканата съдебна реформа да не е на дневен ред? Не е ли това най-добрата услуга, която може да се направи на "тримата големи", управляващи страната в последните години? Да, всички знаем, че е.
Минути преди да прочета последния доклад стана ясно, че мониторингът все пак няма да падне. Мислих си - слава Богу, Брюксел няма да ни остави и ще продължи да надзирава прокуратура, съд и законотворчество. Това изглеждаше единствената сигурна преграда пред това управляващите да развихрят силовата си машина срещу всеки неудобен политик или бизнесмен.
Все пак над 70 на сто от българите искат наблюдението да продължава, защото го виждат като коректив на държавата си, в която нямат доверие. Все пак депутати от различни политически сили, ведно с главния прокурор, се обединиха да пледират за прекратяване на мониторинга. Какво по-логично от това да се надявам, че той ще остане.
Е, не мислих така, след като го прочетох. Мислих само, че нормалността вече я няма и явно няма кой да я пази, защото последните пазители явно спят.
Автор: Ивайло Анев
