Земетресение. Тайфун. Наводнение. Градушка. Снежна буря. Самум. Каквото и да е от тези природни бедствия, а дори и всичките накуп биха предпочели бразилците след вчерашното 7:1 от Германия. И даже биха приветствали гнева на природата пред гнева на Футболната богиня Фортуна.
Религия – това е футболът за Бразилия. Там страстта по играта не се измерва с купените артикули и с посещаемостта по стадионите. Измерва се с това колко са готови да дадат хората, за да се отдадат на любимата игра. А особено в Страната на кафето обикновените бразилци дават много – дават дори парите за храна за седмица напред, за да са на стадиона, подкрепяйки любимия отбор.
Затова снощният погром на Бразилия от Германия е нещо повече от футболна трагедия. Защото той беше грабеж на последното нещо, което имат милиони бедни бразилци – футбола. Седем пъти немските грабители влязоха в светая светих за кариоките и отмъкнаха всичко, абсолютно всичко, което видяха. Накрая един прояви милост, може би защото не е чист ариец по произход – Месут Йозил не отнесе и вратата на светилището, разбирайте не вкара осми гол, проявявайки милост.
Точно милосърдието, съжалението и съчувствието обаче правят загубата още по-тежка и трагична за бразилците. Защото те са свикнали да са силни. Да са най-силните в света. Когато си бил пет пъти световен шампион, не може да е друго. Това е генетична памет – поколение след поколение. И съжалението е най-лошото чувство, което може да бъде показано към Бразилия сега. То е като сол в прясна рана – щипе, боли, гризе плътта и мозъка, не дава мира за минута, за секунда, за стотна дори. Силните са мразени – затова са силни. Слабаците ги съжаляват, защото са симпатични. Това е генетичният код на силните. И когато той бъде ударен, настъпват трагедиите. Подсилени от анекдоти като например този как бразилчетата броят до седем - Мюлер, Клозе, Кроос, Кроос, Кедира, Шюрле, Шюрле.
Едва ли някой здравомислещ фен се е съмнявал преди мача, че Германия е фаворит – по ред обективни причини. Но когато си на твоя земя, когато фенове и легенди са зад гърба ти, нямаш право на такова унижение. Просто не може. Емиграцията е крайно задължителна за всички, свързани по някакъв начин със снощния мач – треньори, играчи, функционери. Големият им късмет е, че не се намират в Япония, иначе сепуко не им мърдаше. Лошият късмет обаче е, че живеят в държава, в която футболните провали не се прощават – дори се режат глави, буквално. Ако не вярвате, питайте хората от бразилския щат Мараняо. Там, в долните дивизии на бразилския футбол, главният съдия уби с нож играч, който му налетял, защото реферът му извадил червен картон. След това подивелите запалянковци отрязали главата на нещастния рефер и я окачили на една от гредите.
Времето лекува всички рани. Това е единственото спасение за бразилските футболисти. Те трябва да излязат в мача за третото място, да го спечелят, да се откажат от гражданството си и да поемат пътя на изгнанието. А сенките на Пеле, Гаринча, Зико, Фалкао, д-р Сократес, Леонидас, Диди, Ривелиньо, Ромарио, Дунга, Раи, Роналдо, Кафу, Роберто Карлош, Ривалдо и т.н, и т.н. ще ги преследват завинаги. Провалилите се пазачи на бразилския футболен храм нямат право да докоснат топка през живота си в защита на футболната чест на страната си. Просто и ясно – за някои неща прошка не може да има. Защото това не е реклама или холивудски филм – в живота трагедиите доста често са епичното заключение. Но всеки край е и ново начало – така както през 1950 година деветгодишният Едсон Арантес до Насименто се е заклел да отмъсти със сълзи на очи, така сега някой друг малчуган там, някъде, в необятна Бразилия, се е заклел същото. През сълзи и с раздиращи сърцето и невинната детска душа хрипове.
Футболът за Бразилия умря! Да живее футболът!
п.с. Като се замисля, има все пак едно по-лошо нещо за Бразилия от 1:7 срещу Германия - същото да се беше случило на евентуален финал срещу Аржентина.
Автор: Ивайло Ачев
