Сто и единайстото място по свобода на словото изглежда доста плаши управниците и затова ни тикат към хиляда и единайстото. То ще ни е таман, защото у нас хем властта си работи напълно необезпокоявана, хем обществото си знае, че всичко в управлението е ОК.
Натикването на парламентарните журналисти в мазето на Партийния дом е не просто скандал. То е най-голямото унижение, на което българската журналистика е подлагана. Може би по-голямо е само допускането и дългогодишното изтърпяване на натурални простаци в ролята на медийни магнати. Второто, впрочем, има решаваща роля за реализирането на първото.
От 1991 г. до сега съм видяла доста възходи и падения в парламента - и депутатски, и журналистически. Но регламентацията на съвместната работа добива все по-обидни за обществото измерения. Журналистът е око и ухо на това общество. То трябва да знае що за хора са депутатите, как говорят, какво всъщност казват и какво точно правят, наясно ли са с материята или са пълни дилетанти. Разбира се, последното е в основата на всички депутатски криеници.
Истината е, че в последните десетина години компетентността на народните представители катастрофално спада. Дани Ръбъл е венецът на опитите на властта да прикрие срамотиите си. Наистина никога подобни анимационни герои не са били в управлението. Беше находка да уловиш тъп депутат и да се бъзикаш с глупотевините му. Сега се чудиш как да изкараш изказванията им поне малко интелигентни.
Та набутването в мазето на сградата си има дълбоки основания и ако искат управниците да ме опровергаят, нека да променят това. Но не вярвам да стане, защото линията така е зададена.
Преди идването на ГЕРБ журналистите влизаха в парламента от същия вход, от който влизаха и депутатите. Минаваха същите проверки. Години, години наред. Имаше, разбира се, опити да бъдат набутани някъде, откъдето да не виждат много-много. Но това беше основно заради публикуването на жълтини - кой с коя се залюбил, кой какви дрешки и часовници/телефони/коли има. Или на малко по-сериозни неща: какви срещи се правят по кьошетата на кулоарите и какво се договаря на тях, колко бутона за присъствие натиска дежурният по група Чайковски, има ли изобщо кворум или си я караме, както си знаем.
Всичко това водеше до периодични опити за слагане на бариера между депутати и журналисти - различни часове за пребиваване в кафето и за хранене в стола, заграждения, снимане само от задната част на залата и престой само на балкона и т.н. Но това не оставаше без отпор.
През 1996-а беше, мисля, чесновият протест. На журналистите беше забранено да се хранят в парламентарния стол и тъй като често пишеха за цените на кюфтетата там, им беше ограничен достъпът. Надонесохме сланина, чесън и каквото Бог дал и го разстлахме върху вестници в десния кулоар, където беше журналистическият работен кът. Ръководството реши, че ще е по-добре да ни върне в стола, отколкото всеки ден Народното събрание да смърди на селска кръчма.
Обаче, дами и господа, как да сравниш Сендов с Караянчева? Технически и антропологично не е възможно. Не можеш и до Герджиков да я поставиш, нито до Пирински - въпреки разделителните въжета, които въведе, нито до Соколов или пък до Стефан Савов...Тъжна картинка.
Та когато ГЕРБ влезе в парламента, журналистите бяха не набутани, а директно изгонени. Влизането ни се измести през входа, през който дотогава се вкарваше кетъринговата храна и разни други доставки. Всички депутатски интервюта трябваше да бъдат одобрявани от партийния пиар. Това беше началото на края, който имаме днес: мазе на 4 етажа под депутатите, където няма покритие на мобилни оператори, връзката със залата също я няма и прочие.
Превръщането на Партийния дом в ново Народно събрание беше изначално лоша идея. Кому беше нужно да се трошат милиони народна пара за депутатския комфорт? Какво, за Бога, са направили за своя народ, освен че са го оставили да мре в мизерия?
Да завреш парламентарни журналисти в мазе е не просто тъпо. Вдлъбнато е. Като цялата герберска медийна политика. Да си сложат перденцата на колите и да връщат член Първи.
Автор: Евелина Гечева
