В началото на ноември миналата година премиерът на Румъния Виктор Понта подаде оставка след многохилядни антиправителствени протести под лозунга "Корупцията убива". Това стана, след като в дискотека в Букурещ загинаха над 30 души, а около 200 бяха ранени вследствие на възникнал пожар, предизвикан от пиротехника. Трагедията предизвика масова обществена реакция, а хората протестираха за това, че властите са дали разрешение за работа на нощно заведение, което явно не може да опази клиентите си живи. Стана ясно, че клубът, който е бил в сграда на бивша фабрика, не е отговарял на правилата за безопасност, предвидени за такъв род заведения.
Румънският министър-председател, срещу който и преди имаше призиви да си подаде оставката, го направи "само" след няколко дни на демонстрации. Изненадващо, сметнаха някои.
Хората в Румъния обаче бяха много възмутени от случилото се, от загиналите, от пренебрегването на нормите, от вратичките, които позволяват смъртта на хора. Точно и заради това протестите се обединиха около ключовото искане да се спре с корупцията. Нямаше как премиерът да не подаде оставка, според демократичните стандарти.
Постоянно говорим, че Румъния, с която бяхме в един кюп дълго време за пред Европата, започна да се отделя от нас. И го прави доста успешно, наред със законите, осъдените министри и депутати и оправените си пътища. Страната е далеч от цветущо положение, разбира се. Никоя страна не е. Както и го доказа трагедията в дискотеката, допуска се пренебрегване на правилата. По-късно проверка показа, че нормите са били заобикаляни и за много други сгради, а вратичките били повсеместни.
Обществото в Румъния сякаш малко повече е свикнало да иска отчетност, да изисква питания и носене на отговорност от натоварените с власт да законодателстват и нормотворчестват.
От другата страна на Дунав
В България говорим през последните няколко години за пробуждане на гражданското общество. Малко се повтаря като мантра в опит за доказване, че сме станали по-демократични. Демокрация обаче би било, ако някой чуваше и реагираше.
Абсолютен привърженик съм на гражданските протести. При нас обаче сякаш накрая всичко става платено, опетнено, оваляно в партийни краски. Цяло лято хората протестираха срещу кабинета на Пламен Орешарски и нямахме много по-различни искания от румънците - спиране на корупцията и разрушаване на зависимостите между "бизнес" и политически кръгове - даже му дадохме име с модела "Кой".
По принцип смъртта отрезвява. Тя води до премисляне и осъзнаване на грешките. Смъртта на толкова много хора в дискотека в Букурещ нямаше как да бъде пренебрегната.
Почти в същия отрязък от време злощастната история на Тодор от Враца направи това за България. Във Враца и в други градове на страната имаше протести, отключени от искането за спиране на насилието и справедливо наказание за виновниците. Почти всеки се постави на мястото на Тодор, на брат му, на родителите му и на приятелите му. Почти всеки си представи как може да умреш на пътя, защото си раздразнил не когото трябва. На доста от нас се е случвало.
Ние, българите, знаем, че корупцията съществува, че съдът не си върши както трябва работата, че ако имаш правилните връзки или достатъчно пари всичко е доказуемо в твоя полза. Точно и заради това всички се почувстваха толкова съпричастни със съдбата на Тодор.
Сега обаче нещата с тъжната история от Враца изглеждат различни. Тодор се оказа, че е починал от исхемична болест на сърцето. Резултатите от експертизата може да предизвикат съмнения у някои, може да са напълно верни. Въпросът е, че Тодор, независимо от всичко, може да остане пример инцидентите, завършващи със смърт. Той не е първият, няма и да е последният, заради когато хората се надигат. Той е поредният и това е плашещото. Но все пак Тодор ще остане като човек, който отприщи човешкото недоволство срещу несправедливостта. Засега - без резултат.
Автор: Петя Бързилска
