Темата за периода на османското владичество в България е особено чувствителна тема и с нея не бива да се правят лекомислени заигравки.
В днешно време е модерно да се прави "нов прочит" на историческите събития. Завоалирано като "академични дискурси' се започва много опасен танц по струните на търпението на българското общество. По принцип то е доста търпеливо към какви ли не далавери и корупционни схеми, но всяко нещо си има граница, освен може би Вселената и човешката глупост.
Разсъжденията върху самата дефиниция на робството не променят неговото съдържание. А то е повече от известно, не само от българската възрожденска литература, но и от различни припокриващи се исторически извори. Няма как еничарството, породено от така нареченият кръвен данък, да бъде представяно като "доброволен акт за социално издигане". Нагло и обидно е!
Но именно за такива опити за пренаписване на българската история, алармираха от Движение "Възраждане". Нещо повече - за открити заплахи към българските учители, ако не спазват "новата доктрина".
Подобни опити за "преразглеждане на историята" не са нещо ново. Те са правени и преди, както и опитите за по-радикални промени в учебници по литература, свързани с исторически събития.
Основните изникващи въпроси са кой и защо иска подобни промени. Нека си припомним прословутия цитат на Оруел: "Който контролира настоящето, контролира миналото. А който контролира миналото - контролира бъдещето". Именно в този контекст разни анализатори обосновават такива промени. Мотивите са "да се отърве българинът от робската си психика" и да "не таи злоба към другите народи". Но тези аргументи губят тежест пред историческата истина, колкото и болезнена да е тя.
Какво ще стане, ако утре същите пишман-реформатори поискат да отменим паметните събития по повод Баташкото клане например? А ако поискат да извадим Епопея на забравените от Вазов или стиховете на Ботев от учебниците, използвайки същите аргументи?
Истината е, че историята ни е нужна не само като гордост, но и като памет на грешките. Защото ако беше запомнен заветът на хан Кубрат със снопа пръчки, може би нямаше да се стигне до падането на България нито под византийска, нито под османска власт.
Причината да се променят определенията и представянето на историческите събития е именно тази - да се забравят някои уроци. И тук трябва да отговорим на другия важен въпрос - кой цели тези промени? Логичният отговор е - този, който има полза от тях.
Очевидно става въпрос за външно влияние, но под благосклонното съгласие на българското правителство. Защото въпросните "обучители на учители" развиват дейността си под егидата на МОН.
Нека напомним, че не толкова отдавна парламентът на България прие да опрости дълговете на вероизповеданията, като най-много бяха тези на Главно Мюфтийство. Впоследствие под недоволството на повечето българи се реши те да бъдат разсрочени. Има огромно съмнение, че решението за опрощаването е станало след обаждане от турския външен министър.
Между това събитие и пренаписването на историята ни има нещо общо - изглежда като прокарване на чужди влияния и липса на самостоятелност при вземане на решенията. Затова е редно да попитаме - българската история на чужди посолства и фондации ли ще се позовава или на историческата истина? Отговорът в голяма степен ще е показателен и за бъдещия суверенитет на България!
Автор: Тодор Беленски
