По пътя към Централна гара видях един гологлав младеж с тениска с надпис: “Свобода или смърт”. Което ми навя мисли относно това колко е сбъркана представата за Възраждането из нашата клета територия.
Още: След Сирия и Асад: Режимът в Иран ли е следващ?
Не, гологлави приятелю (?)! Не става дума за едно елементарно освобождаване от турците. Нито за това всички турци да минат под ножа, както много се иска на индивидите с твоите убеждения. По този пункт на няколко пъти по различни поводи съм влизал в онлайн спорове с неонацисти. Обикновено коментарът им е: „Спри да цитираш.” Защото самият Левски е казал, че проблемът са единствено турците, които са във властова позиция, а с другите би следвало да си живеем мирно и да сме равни пред закона, както би следвало да е във всяка нормална държава. Тук вероятно някой неонацист би коментирал ядосано, че не сме нормална държава и няма равенство на всички етноси пред закона. Но кой е виновен за това положение? Етносите? Или политиката на държавата?
Впрочем подобни либерални изказвания имат и други възрожденци, но горчивата истина е, че от училище ни набиват канчетата колко отвратителни са били турците. И как постоянно е имало кланета. Ами не… Кланета не е имало постоянно. Но за да го узнае, човек трябва да си направи труда да прочете някой пътепис… На Любен Каравелов, например. Няма да издавам заглавието му, за да не улеснявам мързеливите и без това читатели. Или няколко статии на Петко Славейков, например. Каравелов, да кажем, спокойно пътешества из България. И сам казва, че в Пловдив открай време е така и там конфликти рядко се срещат. Естествено, не такова е положението във всички региони, но това е друг въпрос. Целта на този пример беше единствено да опровергае вечната теза за кланетата.
Понятието "роб" пък във Възрожденската литература е доста хиперболизирано, защото една от основните цели на публицистиката е да зашлевя шамар след шамар на апатичното същество, което допреди възрожденците дори не е съвсем българин. Както казва Пенчо Славейков в известната си статия „Българската литература от вчера и днес”, възрожденските интелектуалци са изпълнили именно тази мисия, да убедят обитателите на българските територии, че са българи, че са нация. Мисия, която е по същество успешна.
Още: Защо малка и бедна Молдова (не) бърза за ЕС
Още: Олаф Шолц загуби вота на доверие. Какво предстои?
А относно свободата… Идеалът за свободата е постигането на едно състояние, което да те направи завършен и истински човек. Така да се каже – да еволюираш. В този смисъл понятието свобода е наситено с повече смисли, отколкото ни се струва днес. Тук не става дума само за физическа свобода, а и за една духовна свобода, без която териториалното освобождаване би изгубило смисъл. Впрочем по дефинициите както на Сенека, така и на Пенчо Славейков, по време на Възраждането на българската територия е имало свободни хора. Тъй като свободен е човекът, който е готов да рискува живота си за постигането на една идеална цел. Обратното – робът е този, който за нищо на света не иска да рискува, който ненавижда положението и често се оплаква от него, но в същото време не би направил нищо за промяна на статуквото, воден от инстинкта да си запази кожичката.
Независими и обективни новини - Actualno.com ги представя и във Viber! Последвайте ни тук!
По тази дефиниция възрожденските революционери, една „капка” в морето от българщина, както е било тогава, както (за съжаление) е и днес, са били свободни хора. Защото служейки на висшия идеал, поставяйки благото на другите над своето лично благо, те са готови да умрат, и мнозина от тях умират. Докато основната част от населението се страхува да се бори за свободата си. Нещо, което (вярвам) е било ясно на повечето хайдути. Все пак тези хора редовно са обикаляли страната от край до край, живели са сред народа и е нямало как да не го познават доста по-дълбоко, колкото го познаваме днес.
И какво излиза? Честито! Живеем в държава, в която населението масово се състои от роби. Така е било вчера, така е и днес. Не е нужна кой знае каква наблюдателност, за да го забележиш. Хора, които избират комфорта на мизерията, пред борбата за по-добър живот. Едни вечни мрънкала, които с нищо не са доволни. Които вероятно не са доволни и със себе си, но това е процес, който се случва някъде вътре в тях. Които много знаят да говорят, както вероятно са говорили и по време на Възраждането, но стане ли дума за истински действия, прекланят главите си, за да не ги посече сабята.
В същото време масово се шири представата, че главната борба на възрожденците е било просто едно освобождение от турците. Ако беше така, този период нямаше да се нарича Възраждане. Защото Възраждането е един просвещенски проект, който се разгръща в България. Един цялостен процес, който иска да работи с човешкото същество – да го „возвиси”, да го издърпа за косата от калта, в която обича да се въргаля, да му покаже новите пътища на свободата.
Още: Защо Северна Корея този път не се подигра на Сеул
Още: Иран: Страх и объркване от краха на Асад
Нещо, което не се случва и до днес. Българинът не е свободен човек, той не се държи като такъв.
Колкото до момчетата с тениски „Свобода или смърт”. Те се тупат по гърдите с гръмки слова, пишат се по-българи и от българите. Но са българи по един немски начин, по един „чист” начин. Те врещят: „Свобода или смърт!” В следващия момент врещят: „Sieg Heil!” А след това като типични „патриоти” и любители на футбола крещят: „Кур за Левски!”
И от истинска свобода нищичко не разбират. Те по-скоро си мечтаят за едно ново робство на техните малки идеи. И всеки ден погазват завета на българските възрожденци. Без дори да го осъзнават. Без дори да си задават въпроси. Просто така. По инерция.
Автор: Йордан Константинов
