Денят е четвъртък. Три опита на Народното събрание не са достатъчни, за да бъде събран нужният кворум за пленарно заседание. Опозицията не се регистрира като присъстваща на работа, тъй като ползва аргумента на Бойко Борисов отпреди години, че отговорността за заседанията на законодателя е на управляващите. Самите тях обаче ги няма. След продължили около час опити за събиране на необходимите 121 депутати, парламентът се разпуска и насрочва следващо заседание.
Така не бяха гласувани предълго забавените промени в Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина, нито пък промените в Закона за местното самоуправление и в Закона за правната помощ. Все важни законопроекти.
Къде се случва истинската политика
Разбира се, това не е първият път, в който Народното събрание абдикира от задълженията си. Нито е първият негов състав, който не успява да се организира за нормален работен ден. Тоест, случаят не е нещо изключително и сам по себе си изглежда като обичаен политически “инцидент”. Погледнат в контекста на последните дни обаче, липсващият кворум поражда подозрението, че политиката в България отдавна не се случва в Народното събрание, където би трябвало да е основното ѝ място. Тя пъпли къде ли не - в кулоарите на парламента с размяна на нищо незначещи реплики между опозиция и управляващи, в социалните мрежи със споделяне на снимки или пък в СЕМ с регистрирането на партийна телевизия. Но всичко това не е политика в онзи смисъл, който трябва да предизвиква реален сблъсък на гледища, в резултат от което да произлязат смислени решения.
Къде тогава се случва реалната политика? Отговорът е пред очите ни: в репресивния апарат. Потвърждение за това получихме тази седмица с поредната изява на председателя на КПКОНПИ Пламен Георгиев. И, разбира се, със самите действия на Антикорупционната комисия.
Символен е случаят с бившия министър и сегашен общински съветник Трайчо Трайков, оказал се след дълги проверки “клиент” на комисията. Съвсем отделна тема са всички неуредици около начина, по който един разследван може да се защити. Защото на практика системата е такава, че преди съдебната фаза подобно начинание е обречено. Което пък гарантира дългогодишен запор на имуществото на разследвания.
По този повод бивш служител на КОНПИ разказа пред “Капитал” как този гъвкав подход може да се използва и като чадър, и като бухалка. Като пример в другата посока той посочи решенията по преписки на други министри от първия кабинет на Борисов. Любопитен факт е, че вестникът се е опитал да получи информация от председателя на КОНПИ за това как са прекратени проверките на имуществото на Цветан Цветанов и Мирослав Найденов. Изданието е получило изричен отказ, който обаче беше отменен от съда. На второто подадено заявление Пламен Георгиев въобще не е отговорил.
И двата примера (случаят с Трайков и прекратените проверки на Цветанов и Найденов) навеждат на мисълта, че именно КПКОНПИ е истинският инструмент за правене на политика в България. Срещу неудобните на властта политици може да се стартират редица разследвания, които, проточвайки се с години, ги държат както във финансово, така и в чисто имиджово подчинение. А стартиралите проверки срещу тези, които са се откупили с “вярност” или “правилни позиции”, лесно могат, съвсем по устав, да бъдат прекратени и да се обърнат в ПР-инструмент.
Сходно средство за официализиране на доходи и имущество се оказва една друга проверка на въпросния антикорупционен орган - тази срещу скандалния народен представител Делян Пеевски, успял да увеличи десетки пъти имуществото си само за няколко години. По думите на Пламен Георгиев, "при г-н Пеевски ние направихме анализ на всички извършвани проверки от прокуратурата и от данъчните органи и казахме това, което виждаме от документите".
"Като дръпнем чертата, Делян Пеевски е един от най-проверяваните хора в държавата и един от най-чистите - или има едни от най-добрите адвокати. Той може би е един от най-крупните данъкоплатци", обяви в края на юни Пламен Георгиев при представянето на резултатите от въпросната проверка по документи.
Заедно с друга изява на Георгиев от последните седмици, в която той лансира идеята за антикорупционно обучение на децата, едно става кристално ясно: управлението на България очевидно се случва в репресивния апарат. Той служи за подчиняване, за решаване на проблеми. Може да бъде ползван за изчистване на имидж, за оправдаване на доходи или за излъскване до блясък на нечий образ. Действията на този апарат осигуряват прокарването на властови решения. Те са истинският политически инструмент в уж демократичната ни държава.
Всичко останало, случващо се в публичния живот, е само фон, опаковка. Ето защо не играе роля дали Народното събрание заседава или не. То просто няма никакво значение. Решенията, които трябва да се вземат, ще бъдат взети. И ако мнозинството не може да се осигури с разговори из кьошетата на властта, това ще се случи с организирането на една-две проверки.
Автор: Полина Паунова за "Дойче Веле"
