Тук няма да се включа в умореното махване с ръка, което мигновено обявява ареста и оставката на Нeно Димов като събитие, от която няма никакво значение. Не че подобна теза няма основания. Но първо все пак плюсовете.
Драматургия или не, Борисов с годините натрупа все по-голям опит и все по-голяма смелост в това да маха различни хора около него, които са започнали да изглеждат публично подозрителни. Че тези чистки твърде често са на принципа на бушона и че понякога изглеждат като избирателно подреждане на силите в собствения му лагер е ясно. Но все пак да напомня: подобни оставки бяха немислими навремето - те например никога не се случваха по времето на Станишев. Единственият по-крупен министър, който бе изгърмял, бе Румен Петков - и то след многомесечно изчакване, дълъг натиск и ситуация, в която просто нямаше къде да се бяга. В този смисъл, с всички критики, които сме отправяли към премиера - сайтът ни е пребогат и достатъчно познат с тях - няма как да се премълчи простото обстоятелство, че в първите 20 години от прехода оставката на министър, да не говорим за арест, бяха нещо нечувано, невъзможно, празна административна или наказателна възможност, която никога не намираше контакт с действителността.
Въпреки, че е ясно, че вземането на главата на Нено Димов е популистки ход, сякаш не става докрай ясно, че популизмът не е чак толкова лесно политическо упражнение. Лесен е, когато си кандидат за власт и просто сипеш нереалистични обещания на поразия, но когато управляваш не чак толкова. Борисов, който още в ранните си години схвана, че печели много от това да маха министри, се окуражи съвсем от няколко подобни действия - първо, декласирането на Вaлери Симеонoв, после прогонването на Цвeтанов и много закъснялото, но все пак случило се отстраняване на Борислав Михайлов. Да, всички тези ходове бяха комбинация между обществен натиск, който все пак съвпада с евентуалната безпроблемност в махането на въпросните фигури - те, властта добре е осъзнала това, така или иначе не са важни и могат да се разкарат, тъкмо всички ще са доволни. Но въпреки всичко същите ходове бяха невъзможни преди 10 години и не се случваха. Това означава и, че срещу Борисов всъщност има смисъл да се оказва натиск, който натиск най-общо разчита на това премиерът да вземе мерки тъкмо от популизъм, които обаче да ти свършат работа, макар и от популизъм. Това е и основната гражданска възможност - фракциите за натиск да се възползват от критериите на популизма така, както се възползва и самата власт. Да си, тъй да се каже, популистки протестиращ, с едно наум.
Впрочем дотук изглежда така сякаш говорим за ареста на Нено Димов като за арест, иницииран или поне подкрепен от премиера. Е, подозренията не са конспиративни. Едно, заради общото впечатление, че така става по принцип отдавна и е стил на управлението. И второ, заради главeн прокурор, който обяви публично, че не приема особено охотно идеята за разделението на властите. Борисов не си пада по разделението, Гeшeв също, какво друго да мислим освен, че залавянето на Нено Димов е първият спектакъл от предстоящото синхронно плуване по пренареждане на държавния пасианс?! В това, разбира се, има огромна опасност, за която от септември се предупреждава и срещу която от септември се протестира. Когато премиерът направи паралел между Цацаров и Гeшeв, изтъкна предимството на втория за това, че е оперативно по-добър от първия. Това, което остава като съмнение, е кой все пак ще диктува операциите и срещу кого ще бъдат насочени те - и дали "оперативно добър" не означава готовност за висока изпълнителност срещу неудобните и липса на същата спрямо удобните? Има дори един плашещ сценарий, в който арестът на Димов да послужи за нещо като "първоначален капитал на доверието", който, след като бъде натрупан, да се използва като златен резерв за наказателни акции, за които отдавна се подозира. Това е отдавнашна тактика - смесване на справедливост с несправедливост, в която първото служи за оправдание на второто, за негова легитимиция. В този смисъл празнуването на отстраняването на Димов трябва да включва и известна мнителност към всичко, което предстои. Очакваната фраза е нещо от рода на "Не, но Димов?". И по-разгърнато: как може да ни критикувате, не видяхте ли как се справихме с Димов? Язовирите на доверието спокойно могат да се окажат първо токсични, после празни.
Автор: Райко Байчев
