Създадена на кръстопът, страната ни ражда номади - така е било, така е и сега. В периода, когато границите бяха затворени, а бягството се приемаше за държавна измяна, цената беше много висока, но пак имаше хора, които търсеха живота си другаде.
Днес младите приемат за даденост факта, че могат да търсят реализация в други страни без особени проблеми, освен трудностите при адаптацията, но това са общо взето нормални неща.
Не им се налага да бягат през телени мрежи, да се превръщат в мишени, да преживяват безпомощно проблемите на семейството си, останало тук. Много житейски драми останаха зад гърба ни. В момента житейската драма е друга - остават възрастните, а децата създават живота си на хиляди километри. Почти няма семейство, което да не е дало емигрант. Тъжно и трудно е, когато ти се раждат внучета зад океана и единственият начин да общуваш с тях е през десктопа...
Това е ежедневието на новата емиграция и нейните корени тук. А корените остаряват и няма кой да им даде една чаша вода.
А как започна всичко в ново време?
От началото на 20. век до 1991 година страната ни е дала малко над 1 милион емигранти.
Стената падна през 1989-та, но до 1993-та кандидат- емигрантите можеха да претендират за политическо убежище. После и Америка, и Европа се произнесоха, че страната ни вече е с демократично управление и те нямат право на тоя статут.
Първата вълна емигранти се насочи с туристическа виза към Канада с екскурзии до Куба. Използваха междинния полет и оставаха в Канада. Някои се заселиха там трайно, мнозина не успяха и се върнаха. Заразени от емигрантската жилка, мнозина от тях пак опитаха, но другаде.
После се оказа, че съседката ни Гърция има голяма нужда от берачи на портокали и това беше сезонният шлагер. Пред гръцкото консулство в Пловдив непрекъснато се виеше огромна опашка, първите етажи на съседните сгради бяха наети от агенции за преводи, визи и устройване на работа. От няколко години вече то е затворено.
Преди 20 години емигрантски квоти, в които влизаха и българите, поддържаха само САЩ, Нова Зеландия и Австралия. Най- легално можеше да се отиде в Аржентина и Венецуела. Германия приемаше охотно наши студенти, стига да могат да декларират сметка с 12 000 марки. Работниците там отиваха най-често с колективен договор, което ще рече - през агенция. Най- голям интерес в началото на 90-те има към САЩ - лотарията "Зелена карта" дава шанс на 2000 души до 1999 да заминат. Най-голям шанс имат семейства с едно дете, в които мъжът е със средно специално образование и документ за дадена професия. Хора с висше образование и добър английски получават през 1999-та визата си за Америка още същият ден.
В Канада също с приоритет се приемаха млади семейства - особено ако поне единият владее добре френски език - обикновено ги насочваха към френскоговорящата провинция Квебек. За да стигнат дотам обаче, им се налагаше да декларират средства, достатъчни за 6 месеца живот в Канада. За тричленно семейство това означаваше 9000 канадски долара. И сега Канада няма посолство в България, за процедурата се налагаше да се ходи до Белград.
Докато в Канада и Америка нашите емигранти можеха да се реализират с професията си, за Гърция до 1999-та година вече бяха заминали 100 000 нелегални емигранти - предимно жени, доста от тях с висше образование.
По-късно се наложи Гърция да плати за луксозния си начин на живот, но истината е, че този период помогна и на много български семейства, защото заплатите на домашните прислужници и гледачки на възрастни хора поне двойно надвишаваха средните доходи у нас. Жените на средна възраст бяха главно действащо лице в тоя поток на работна ръка. Това повлия и на следващото поколение, което растеше тук без майка и получаваше пари наготово. То е в основата на доста проблеми, продължаващи и днес, когато статистиката отчита сериозен брой млади хора, които нито учат, нито работят. За съжаление, тази тенденция започна от повече от 20 години.
Освен Гърция, дестинация номер едно малко по-късно стана Испания. Днес е Обединеното кралство. Интересно е, че преди 20 години тази страна беше абсолютно недостижима за нас. Югозападният университет пръв успя да изпрати 20 студенти на селскостопанска бригада и те всичките останаха там, това създаде проблеми при издаването на визи за следващите.
Преди 20 години трябваха 6000 долара, за да емигрираш във Венецуела или Аржентина, след 6 месеца ти издаваха постоянен паспорт. Като че там беше най-лесно да останеш.
След влизането ни в Европейския съюз, вратите вече бяха отворени, опашките пред посолствата изчезнаха, нямаше нужда от визи. На летищата българите преминаваха бързо през портала " ЕU members only". И се тръгна.
Новият свят отвори границите си и това изглежда съвсем нормално за всички, родени след 1989-та. Последна преди месеци отвори работния си пазар Швейцария. А страната ни, създадена на кръстопът, все повече оредява и дори бежанците от военните райони я подминават. При такова световно устройство в момента това не е странно, нито е странно, че можеш да търсиш добрата си реализация или просто по-голяма заплата навън.
Това обаче, което родените по-рано знаят и помнят, е, че и това е период от историята, който може да свърши. И тогава емиграцията става наистина опасна авантюра. И пак ще има хора, които ще я изберат, защото такава е човешката природа.
Автор: Веселина Божилова
