Преди 143 години един народ достига свободата си. Окрилен от нея, въпреки че Великите сили го разглеждат като пешка на шахматната си дъска, въпреки петвековния мрак, той гледа напред. Бушуващата енергия, мечти и планове за бъдещето мълниеносно, от историческа гледна точка, го изстрелват в авангарда на прогреса.
Общество най-после получило достъп до цивилизацията към която принадлежи и свободата да строи бъдещето, както само реши, сътворява чудото на Балканите. Будните му умове обикалят света и събират най-хубавото, за да го върнат у дома. Културата, предприемачеството, политическите мисли дишат с пълни дробове въздуха на свободата.
Следват невероятни исторически криволици, национални катастрофи, спечелени битки и загубени войни. Страната, изстрадала свободата си, за десетилетия усвоява опит, трупан столетия от други.
66 години след като се появява на картата, се връщат нейните освободители, но вече носят съвсем друг ботуш. 34 години по-късно свободата се празнува веднъж, защото е навършила 100 години. След още 11, когато изгнилият ботуш вече не може да скрие омаломощелия, гангренясал крак на режима, свободата отново избива и народът започва да я диша с пълни дробове. Тогава той взима решение, че най-важният ден трябва да е посветен на свободата му.
Днес календарът казва, че ни очаква прекрасна, слънчева почивна сряда. От сутринта се веят байраци, пеят се песни, провеждат се официални събития. Но не е трети март. Онзи трети март, който редом с героичното минало, празнува вълнуващата, вдъхновяваща и съзидателна борба за бъдещето. Днес е трети март, в който разединено, уморено общество ще размаха трибагреника, ще се изпъчи гордо, докато изслуша едноминутен откъс от химна и отново ще се върне към несвободата си.
Днешният ден напомня бдение, на което отегчени от формалностите шамани и подопечните им са принудени да измънкат отдавна изтъркани фрази. Това не е трети март, Денят на свободата.
Автор: Кирил Кирилов
