Тези дни реших да се поразходя за едно кино до мола на „Стамболийски” в София и случайно на кръстовището преди това – на бул. „Скобелев” и ул. „Партений Нишавски”, видях нещо крайно интересно. На стената на строежа срещу Lidl, Бог знае откога недовършен, беше сложен плакат с упътвания как да се държим при бедствия. Напътствията се дават от Столична община и включват полезни съвети от сорта на да си подготвим раница с неща от първа необходимост, като вода, консерви, фенерче, сухи дрехи и, разбира се, да не забравяме за нея и през няколко месеца да я обновяваме.
Нищо лошо – само че плакатът, банерът или каквото там щете обявление, беше лепнато точно срещу пешеходния светофар на „Партений Нишавски”, точно на мястото, на което трябва да внимаваш и да се оглеждаш къде пресичаш, а не да се зазяпваш и да четеш каквито и да е съвети, дори полезни. Българска му работа, както има една неособено приятна приказка.
Същата приказка може да се приложи и за опита за истерия как радиационен облак от Чернобил идва да ни изтрови. Казвам опит, защото информационната вълна на паника се разпространи ограничено – чрез някои по-малки медии и, естествено, „Фейсбоклук”.
Само преди два месеца близо до Чернобил имаше далеч по-голям пожар – толкова голям, колкото не е виждан от 1992 година според статия на агенция Reuters. Огънят обхвана 400 хектара гори, а силните ветрове впрегнаха всички възможни сили на украинските пожарникари, за да бъде спряна стихията.
Защо в края на април не се вдигна шум и не взехме да затваряме прозорците, да си купуваме йод и да мерим радиационния фон, а сега се пробвахме да го направим? Толкова ли се превърнахме в овци, че дори не ни хрумва първо да проверим малко детайли по някой важен въпрос? Ето например на тази карта – да, трудничко зарежда, но се вижда. В зелено са обозначени местата, където радиационният фон е нисък, в жълто – където има завишаване, а в червено – където говорим за висока концентрация. За нито един украински регион няма червен сигнал.
В крайна сметка паниката винаги може да убие повече хора, отколкото ефектът от реална опасност. И е редно при опасност, особено такава, която не налага мигновена реакция, първо да помислим, да проверим какво се случва и тогава да се тревожим и да действаме. От „олеле, мале” няма полза. А радиационен фон има непрекъснато – такава е Вселената. Вече който не вярва на официална информация, може да си се скрие и да действа както намери за добре - после само да не се оплаква от последствията от извършените действия.
За финал оставям мнението на Кристофър Бъзби, секретар по научната дейност на Европейския комитет за радиационен риск. „Най-лошият възможен сценарий и най-вероятният е да има леко увеличение на случаите на рак в районите в непосредствена близост до Чернобил”.
*п.с. Не съм ядрен специалист - това за всички, които ми пишат под статията и на електронната поща дали съм преживял Чернобил през 1986 година - всъщност съм, макар и на невръстна възраст. Не разбрах обаче колко от писалите са ядрени специалисти. Не узнах и дали знаят каква е разликата между взрив и пожар в АЕЦ - например при взрив частици могат да бъдат изхвърлени в много по-горен слой на атмосферата и съответно да паднат на много по-голямо разстояние от първоизточника, отколкото при пожар. Разбира се, след като има хора, които вярват, че зеленият плащ на Архангел Михаил ще ги спаси, да тичат да го купуват и да го поливат с йод. А дали аз знам какво да направя при ядрена авария - всъщност не много, особено ако е по-наблизо от Украйна, но и знам, че никой не живее вечно.
Автор: Ивайло Ачев
