Преди дни широката публика се просълзи от страхотните снимки на едно красиво куче. Авторът дори е написал цяла страница или повече, в които се опитва (и странното е, че успява) да пресъздаде нещо, което всъщност не може, защото няма съответните сензори. Той е снимал едно куче, описал го е (децата в трети клас го учат това) и е разказал реакцията на околните с таланта на пишещ розови романи.
В началото на текста с нетърпение очаквах да стигна до момента, в който лирическият герой решава да прибере кучето със себе си. Но не би. Вместо това стигнах до следния пасаж:
„Тичаше след колите ни 10 км – докато не стигнахме до къмпинга над Рилския манастир. Когато стигнахме до колите, раздялата с него беше мъчителна, сърцераздирателна и много тъжна. Аз и момичето в компанията едва сдържахме сълзите си. Но най-покъртителният момент бе, когато… той започна да тича след колите. Всички настръхнаме… Сълзите започнаха да се стичат по лицето ми. Това куче, това уникално създание, този дух на войн, дух на българско куче, остави белег за цял живот в сърцето ми…“
Сърцето? Кое сърце? Къде? Колко малко сърце трябва да имаш, за да напишеш тази история, да се представиш в тази светлина пред света, без дори да съзнаваш, че това прекрасно животно не те е докоснало дотолкова, че поне да го качиш в колата си , а не да го оставиш да тича след нея 10 км.
Има още:
„Оставихме го там, като си мислехме, че то ще се окопити около къмпинга и ще бъде гледано и хранено от местните…“
Да, нека някой друг се погрижи, аз само ще снимам и ще постна във Facebook , а после ще си броя лайковете.
Вижте продължението на статията ТУК
