Женският затвор в Сливен е основан през 1962 г. на мястото на бивши стопански постройки. Неговият капацитет е 362 места, но през последните няколко години жените трайно са намалели под 300.
Според публикувания през февруари доклад на Български хелзинкски комитет (БХК) жените затворнички в България са съвсем малък дял от общия брой – около 4%. Към 1 май 2015 г. около 82% от тях са в затвора за ненасилствени престъпления, като най-често присъдите им са за кражби и грабежи – около половината от общия брой. Тези престъпления са пряко свързани със състоянието на крайна бедност и социална изолация, в което се намират много от жените, преди да попаднат в затвора.
Те изтърпяват наказанието си в единственото пенитенциарно заведение за жени, където условията не те оставят да заспиш вечер. „Сградата е една катакомба – бетонна, няма покрив, отгоре е залята с асфалт. Лятото е адска жега, зимата е адски студ. Печки на дърва и въглища, мръсотия, леглата са ужасни, дюшеците също. Не ти дават да си донесеш нищо от вкъщи, дори да имаш възможност“. Това разказва Вихра, която е излежала присъдата си там.
Освен България има и други държави в Европейския съюз само с един женски затвор. Такива са Малта, Люксембург, Кипър и Естония. Териториално обаче те са несравнимо по-малки. У нас има 11 затвора за мъже, което позволява те да изтърпяват наказанието си в най-близкия до постоянния им адрес затвор.
„Във всички мъжки затвори хората си лежат присъдите по местоживеене, докато ние сме събрани от цяла България в Сливен“, разказва една от затворничките. Според нея за семействата на жени от по-отдалечени градове като Лом и Сандански е изключително трудно да организират дългото, а и доста скъпо пътуване до Сливен - още повече, че пътуването до там отнема в пъти повече време, отколкото трае самото свиждане. Това поставя жените в затвора в неравностойна позиция спрямо мъжете, лишавайки ги от възможността за срещи с техните роднини.
На голяма част от жените в затвора в Сливен не им се предлага възможността чрез работа и добро поведение да получат по-лек режим или намаляване на присъдите. Те са допълнително демотивирани и от беззаконието, което цари вътре. Вихра, която вече е на свобода, споделя, че е осъдена за продажба на цигари без бандерол, но в затвора се шокирала, когато видяла, че полицаите масово пушат такива. Една от учителките дори раздавала цигари без бандерол на затворничките, за да ходят на училище. Основателен е въпросът как, при такива условия на масова несправедливост, у затворничките може да бъде изградено усещане за морал, което да предотврати по-нататъшни престъпления, и дали институцията не е абдикирала от една от основните си функции – превъзпитание. Вихра твърди, че често е ставала свидетел на ритници, бой, връзване с белезници за парното. Казва, че дори да напишеш жалба, тя няма да излезе от затвора. „Всичко е изградено от нередности. Правят с теб каквото си поискат, а целта не е превъзпитанието. Целта е да излезеш половин човек”.
Един сапун за къпане, един сапун за пране, 200 г прах за пране и десет дамски превръзки. Това се полага на всяка затворничка за месеца. По-голям проблем от недостатъчните хигиенни консумативи обаче се оказва липсата на непрекъснат достъп до санитарен възел и течаща вода. Това става и причината за осъдително решение срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ през 2015 г. Съдът отбелязва, че „в разрез с всякакви нормални етични стандарти и човешко отнасяне ищцата е била принудена да облекчава физиологичните си нужди в кофа, която се намира в същото помещение, с площ от 15,03 кв. м., обитавано от 5 души […], пред очите на другите затворнички“.
Жените имат достъп до топла вода за около 15-20 минути на ден. За това време трябва да използват малкото работещи душове и мивки, за да се изкъпят, както и за пране.
Вижте целият доклад на БХК ТУК
