Един шоу репортер имитира драма, един премиер имитира загриженост, а прокуратурата имитира работа. Всички тези имитации показват нагредно как функционира България: централно, с натискане на копчета, пише Полина Паунова в коментар за Deutsche Welle.
Само за няколко часа представителят на шоуто “Господари на ефира” Димитър Върбанов се превърна от мъченик в името на разследващата журналистика в манипулатор и симулатор. Това стана след като кадри от охранителни камери в разследвания от него склад за храни с изтекъл срок на годност разкриха, че той не е бит от охранители.
От разпространените видеа от Медиапул се вижда как управителят на склада и негов служител избутват шоу репортера до вратата на склада, отварят я, след което го добутват навън, и я затварят след него. Отношението им към журналист, разследващ предполагаема търговия с негодни храни, определено е неприемливо. Но от юридическа гледна точка със сигурност не отговаря на условията, предвидени от закона, за налагането на постоянен арест, какъвто държавното обвинение поиска за срок от 72 часа. Мярката пък бе наложена, случайно или не, след като от Ню Йорк премиерът Бойко Борисов взе отношение по казуса.
От останалите камери, разположени извън помещението, пък се вижда как Върбанов, в нелошо здраве, позира за различни кадри на оператора си, като няколко пъти заема драматична поза легнал. Новината се разпространи мълниеносно и Нова телевизия се разграничи от продуцента на “Господари на ефира”. А самият продуцент пък уволни служителя си. Прокуратурата на свой ред може да обвини изманипулиралия фактите в набеждаване, в резултат на което той набързо може да се превърне от жертва в потенциален обвиняем.
В социалните мрежи мигновено започна погребална процесия от коментари. Всички - оплакващи драматично журналистиката, заради симулацията от страна на шоу репортера.
Не шоуто уби журналистиката
Слуховете за смъртта на българската журналистика обаче са почти истина. Но не защото едно шоу предаване се е издънило. Причините са други.
Всъщност “Господари на ефира” е развлекателна програма, в която има вицове, скечове, танцьорки, смешки и твърде много актьорска работа. То не е публицистика, не е и разследваща журналистика. Ето защо и Димитър Върбанов не е “разследващ журналист”, а шоу репортер. От тази гледна точка преиграването не е неочаквано. Защото става дума за шоу, а хиперболата е именно част от атрибутите на смеха. Смехът, заради който зрителите гледат въпросната програма.
Колкото до смъртта на журналистиката, която надълго и нашироко оплакват социалните мрежи: драгият зрител отдавна трябва да е наясно, че щом нарича едно шоу разследващо предаване, то наистина можем да говорим за кончина на журналистиката. Ако имаше такава, впрочем, тя веднага щеше да види генералния проблем в казуса. И той не е въргалящият се пред някакъв склад актьор репортер.
Фактите
Истинският проблем е в институционалната реакция по случая. А именно: как премиерът Бойко Борисов “разпорежда” от Ню Йорк на независимата от него прокуратура какво да направи. Какви са фактите?
След изхвърлянето на Върбанов от склада, двамата мъже веднага са намерени и заведени в местната полиция, където са им снети обяснения и са освободени. Прокуратурата по всички правила образува досъдебно производство. Дотук всичко е наред. Следва обаче намесата на премиера, който е на посещение в САЩ. По телефона, както той сам разказва пред журналисти, нарежда на МВР: "Разговарях с (Христо) Терзийски – директора на полицията... Дал съм им час и половина срок да ми докладват арестувани, задържани, съответно – пазачи ли са, какви са, съответно побойниците и с цялата строгост на закона да бъдат наказани. Така че се надявам и прокурорите след това бързо да повдигнат обвинение”.
След премиерската намеса и препоръките към уж независимата съдебна власт двамата извършители на "нападението" са призовани в Районната прокуратура във Велико Търново, където са им повдигнати обвинения. И те наново са задържани - този път с прокурорско постановление за 72 часа, макар че малко преди това са били освободени... В същото време Върбанов няма почти никакви наранявания. Още повече, че е практика при леки телесни повреди да не се иска задържане под стража.
Очевидно обаче практиката изобщо не е важна, когато министър-председателят се намеси и изрази надежда за “бързо повдигане на обвинение”. Тогава независимата съдебна власт в лицето на обвинението, без да установи фактическите обстоятелства дори, сляпо изпълнява команди.
Когато “надеждата” е заръка
Всичко говори за това: спешéни от министър-председателя, прокурорите дори не гледат записите от видеокамерите в склада, а следват дадените от него заръки. Което е и генералният проблем. Защото в правова държава подобни институционални действия са недопустими. А на тези, които ще кажат, че Борисов не бил нареждал какво да се прави, а само е изразил “надежда”, нека им припомним за онзи запис “Ти си го избра” (за “назначаването” на Сотир Цацаров за главен прокурор). Когато съществува запис с такова съдържание, всяка изразена от премиера “надежда” всъщност става поръчение.
Ако журналистиката беше жива, темата около случая “Върбанов” щеше да е съвсем друга: как държавното обвинение може да задържи някого за 72 часа, без да се извърши елементарна проверка на фактите. Но журналистиката отдавна е в кома и само симулира жизнени показатели - точно както едно шоу симулира побой.
Разбира се, за да е още по-красноречив и натрапчив примерът как се случват нещата в България, ден по-късно Борисов похвали действията на МВР и прокуратурата. Т.е. даде благословията си на все така, по дефиниция, независимата от него съдебна власт. А журналистиката отново не показа жизнени показатели - не му зададе нито един въпрос дали не вижда проблем в действията на обвинението, което действа без факти, а по телевизионни и телефонни команди.
Всичко е симулация
Шоу репортерът имитира драма. Борисов имитира загриженост. Прокуратурата имитира работа. И цялата тая имитация показва как функционира България: централно, с натискане на копчета. Ако Бойко Борисов каже да ви задържат, ще го сторят. И никой няма да пита защо и как.
Единственото полезно нещо в случая: той разкри, че журналистиката няма рефлекси. Тя предпочита да се самобичува за актьорски грехове вместо да пита властта. Post mortem.
