Роден съм в година на глад и лишения. Годината е 1947-а, а Австрия е окупирана от съюзническите армии, унищожили Третия райх на Хитлер. През май, два месеца преди раждането ми, във Виена е имало гладни бунтове, а сериозният недостиг на провизии не подминал и Щирия – югоизточната провинция, където живеехме. Години по-късно, ако майка ми искаше да ми припомни с какви трудности са ме отгледали, започваше да ми разказва как обикаляла от ферма на ферма, за да събере малко масло, захар и жито. Имало случаи, когато отсъствала по три дни. Хамстеруване, така го наричаха с баща ми – като хамстер, който събира ядки. Просенето на храна било често срещано явление.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа
Нашето типично фермерско селце се наричаше Тал. Цялото му население се състоеше от няколкостотин семейства, чиито къщи и ферми бяха струпани в махали, свързани помежду си с пътеки и тесни улички. Прашният главен път се катереше и спускаше в продължение на няколко километра през ниските планински хълмове, покрити с поляни и борови гори.
Виждахме много малко от командващите Британски въоръжени сили – като например случайно преминаващ през селцето камион с войници. Но отлично усещахме присъствието на руснаците, окупирали източната част на района. Студената война беше започнала и всички ние живеехме в страх, че руските танкове ще нахълтат при нас и ще бъдем погълнати от съветската империя. Свещениците в църквите плашеха паството с ужасяващи истории за руснаци, разстрелващи бебета в ръцете на майките им.
Нашата къща се намираше на върха на хълм, встрани от пътя. В детството ми рядко се случваше да видя повече от един или два преминаващи автомобила за целия ден. На стотина метра от входната ни врата, от другата страна на пътя, се издигаше полуразрушен замък от феодално време.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си
Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио
На следващото възвишение се намираха кметската служба; католическата църква, в която майка ми ни задължаваше да ходим на неделна литургия; местната Gasthaus – или странноприемница – своеобразен светски център на селото; и основното училище, посещавано от мен и брат ми Майнхард, който бе по-голям от мен с една година.
За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!
Най-ранните ми спомени са как майка ми пере дрехи, а баща ми рине въглища с лопата. Бил съм на не повече от три години, но образът на баща ми е особено ярък в съзнанието ми. Той беше едър, атлетичен мъж, и се справяше сам с много неща. Всяка есен ни доставяха зимния запас от въглища – един камион ги стоварваше пред къщата ни – и баща ми позволяваше на мен и на Майнхард да му помагаме с пренасянето им до мазето. Бяхме толкова горди да му бъдем помощници.
И двамата ми родители произхождаха от работнически семейства от северната част на страната – предимно заводски работници в стоманената индустрия. По време на хаоса в края на Втората световна война двамата се запознали в град Мюрццушлаг, където майка ми, Аурелия Ядърни, работела като служител в продоволствения център към градския съвет. Тя била в началото на двайсетте си години, вдовица от войната – съпругът й бил убит едва осем месеца след сватбата им. Една сутрин, докато седяла зад бюрото си, забелязала баща ми да минава по улицата – по-възрастен от нея мъж, в края на трийсетте, но висок и добре изглеждащ, в униформа на жандармерията - провинциалната полиция. Била луда по мъже в униформи, затова от онзи ден нататък започнала да се оглежда за него. Разбрала кога е на работа и кога точно минава оттам, за да е сигурна, че ще бъде на бюрото си. Разговаряли през отворения прозорец, а тя му давала малко от наличната храна, с която разполагали.
Той се казваше Густав Шварценегер. Оженили се в края на 1945 г. Той бил на трийсет и осем, а тя на двайсет и три. Баща ми бил назначен в Тал като началник на четиричленно звено, отговарящо за селото и близките околности.
Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас
Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли
Домът, в който израснах, бе проста постройка от камъни и тухли, просторна, с дебели стени и малки прозорци, които държаха студената алпийска зима на безопасно разстояние. Имахме две спални, всяка от тях оборудвана с печка на въглища, и кухня, където се хранехме, пишехме домашните си, миехме се и играехме. Тази стая се отопляваше от готварската печка на майка ми.
Нямаше водопроводна инсталация, нямаше баня с душ, нито пък тоалетна с казанче, просто един съд за вода с капак. Най-близкият кладенец се намираше на повече от триста метра разстояние от къщата и дори да валеше силен дъжд или сняг, някой от нас трябваше да отиде дотам. Затова се стараехме да използваме колкото се може по-малко вода. Топлехме я, пълнехме голям леген и се къпехме с гъба или мека кърпа – първо се миеше майка ми с чистата вода, после баща ми, а след това идваше ред на двама ни с Майнхард. Нямаше значение, че нашата вода изглеждаше малко по-тъмна, стига това да ни спестяваше разходка до кладенеца.
Имахме дървени мебели, съвсем прости, и няколко електрически лампи. Баща ми харесваше картини и антики, но по онова време това беше лукс, който той не можеше да си позволи. Музиката и котките внасяха живец в дома ни. Майка ми свиреше на цитра и ни пееше песни, но истинският музикант бе баща ми. Той умееше да свири на всякакви духови инструменти: тромпет, флигорна, саксофон, кларинет. Освен това пишеше музика и беше диригент на местната жандармерийска музикална група – ако някъде в региона починеше полицай, групата свиреше на погребението. През летните неделни дни често ходехме на концерти в парка, където той дирижираше, а понякога и свиреше. Повечето от роднините ни от негова страна бяха музикални, но нито аз, нито Майнхард наследихме този талант.
След смутните военни години, най-голямото желание на родителите ми бе да имаме финансова стабилност и сигурност. Майка ми беше едра, широкоплещеста жена, сериозна и находчива, освен това бе традиционна домакиня, която поддържаше къщата безупречно чиста. Навиваше чергите настрана, коленичеше на пода и жулеше дъските с четка и сапун, после ги подсушаваше с парцали. С фанатична прецизност окачваше дрехите ни на закачалки, а чаршафите и кърпите сгъваше идеално, с остри като бръснач ъгли по краищата. Отглеждаше в градината цвекло, картофи и дребни плодове, за да ни храни, а есенно време приготвяше консерви и кисело зеле в стъклени буркани за зимата. Всеки път, когато в дванайсет и половина татко идваше от полицейския участък, мама беше готова с обяда, а после и с вечерята, когато той се прибираше точно в шест.
Финансите също бяха нейна грижа. Като бивш чиновник, тя бе много организирана и отлично се справяше с писането и математиката. Всеки месец, когато баща ми носеше вкъщи заплатата си, тя му даваше петстотин шилинга за джобни разходи, а останалото прибираше за домакинството. Водеше цялата семейна кореспонденция и плащаше месечните сметки. Веднъж годишно, винаги през декември, ни водеше на пазар за дрехи. Пътувахме с автобус до магазин „Кастнер и Олер” в Грац, отвъд съседния хълм. Старата сграда имаше само два или три етажа, но в нашите представи тя бе огромна като „Мол ъф Америка”. Имаше ескалатори и асансьори от метал и стъкло, така че можехме да виждаме всичко, докато се движехме надолу-нагоре. Мама купуваше само най-необходимите неща за нас – ризи, бельо, чорапи и така нататък – а покупките пристигаха у дома на следващия ден, опаковани в стегнати вързопи от кафява хартия. Стоките на изплащане бяха новост по онова време и на нея много й харесваше да плаща само малка част от сметката всеки месец. Облекчаването на хора като моята майка в пазаруването бе добър начин за стимулиране на икономиката.
Тя се занимаваше и със здравословните проблеми, въпреки че баща ми беше този, който бе професионално обучен да реагира при спешни случаи. Двамата с брат ми сме прекарали всички възможни детски болести, от заушка и скарлатина до дребна шарка, така че тя успя да натрупа доста практически опит. Не се плашеше от нищо: една зимна вечер, когато сме били съвсем малки, Майнхард развил пневмония, а нямало на разположение нито лекар, нито линейка. Мама ме оставила у дома при баща ми и с Майнхард на гръб извървяла пеша повече от три километра в снега, за да го заведе до болницата в Грац.
Баща ми имаше по-сложен характер. Беше щедър и нежен, особено към нея. Родителите ми се обичаха дълбоко. Това ясно личеше от начина, по който тя му поднасяше кафе, а той винаги я изненадваше с малки подаръчета и я прегръщаше или я потупваше отзад. Те споделяха обичта си с нас – редовно ни позволяваха да се гушкаме с тях в леглото, особено ако се страхувахме от гръмотевици и светкавици.
Ала веднъж седмично, обикновено в петък вечер, баща ми се прибираше вкъщи пиян – в два, три или четири сутринта, след запой в Gasthaus на обичайната си маса с група от местните, в това число свещеникът, кметът и директорът на училището. Събуждахме се нощем и го чувахме как събаря покъщнина и крещи на майка ми. Яростта му не продължаваше дълго, а на следващия ден той отново бе мил и нежен и изкупваше вината си, като ни водеше на обяд или ни купуваше подаръци. Ако не спазвахме дисциплината обаче, отнасяхме по някоя плесница или удар от колана му.
На нас всичко това ни се струваше абсолютно нормално: всички бащи прибягваха до физическо наказание и се прибираха вкъщи пияни. Бащата на едно момче, което живееше наблизо, му дърпаше ушите или тичаше след него с тънка гъвкава пръчка, кисната във вода, за да боли повече. Пиенето просто изглеждаше като неразделна част от приятелството. Понякога съпругите и семействата биваха канени да се присъединят към мъжете в Gasthaus. За нас, децата, беше голяма чест да седим на една маса с възрастните, а накрая да получим десерт.
Едва след години проумях, че зад тази всичко това се криеше горчивина и страх. Растяхме сред мъже, които се чувстваха като сбирщина от неудачници. Тяхното поколение беше започнало Втората световна война и я бе загубило. По време на войната баща ми напуснал жандармерията, за да стане полицай в немската армия. Служил в Белгия и Франция, както и в Северна Африка, където преболедувал малария. През 1942 г. едва не попаднал в плен в Ленинград по време на най-кървавата битка от войната. Сградата, в която се намирал, била взривена от руснаците. Останал три дни под развалините. Гръбнакът му бил счупен и имал шрапнели и в двата крака. Прекарал няколко месеца в полска болница, докато се възстанови достатъчно, за да се прибере в Австрия и да се върне в цивилната полиция. А кой би могъл да каже колко време му е отнело да се възстанови от психическите травми след онова, на което е бил свидетел? Чувал съм да обсъждат тези неща, докато пиеха, и мога да си представя колко болезнено е било за тях. Всички те са били тревожни и уплашени, че един ден руснаците може да се върнат и да ги отведат със себе си, за да възстановят разрушенията в Москва или Сталинград. Били са гневни. Опитвали са се да потискат яда и унижението, но разочарованието е стигало до мозъка на костите им. Помислете само: обещават ти, че ще станеш гражданин на една велика нова империя. Всяко семейство ще получи най-модерните удобства. Вместо това се прибираш у дома, сред развалини, където парите са малко, храната не достига и всичко трябва да бъде построено отново. Окупационните сили са там, така че вече не си господар в собствената си страна. Но най-лошото е, че не можеш по никакъв начин да осмислиш преживяното. Как да се справиш с такава тежка травма, когато не бива дори да говориш за нея?
Вместо това започнало официално заличаване на Третия райх. Всички държавни служители – местни длъжностни лица, учители, полиция – трябвало да преминат през процес, който американците нарекли денацификация. Подлагали ги на разпит, досиетата им били преглеждани с цел да се установи дали са участвали във военни престъпления. Всичко, което имало нещо общо с нацистката ера, било конфискувано: книги, филми, плакати, дори лични дневници и снимки. Длъжен си да предадеш всичко, за да изтриеш войната от съзнанието си.
Двамата с Майнхард имахме само бегла представа за това. У дома имахме красив картинен албум, с който играехме на свещеник. Използвахме го като Библия, защото той беше много по-голям от истинската ни семейна Библия. Единият от нас стоеше прав с разтворената книга в ръце, а другият четеше литургия. Това всъщност бе албум от типа „направи си сам”, за популяризиране на великите постижения на Третия райх. Вътре имаше раздели за различни категории като обществена работа, строеж на тунели и язовири, речи на Хитлер, огромни нови кораби, нови паметници, велики битки в Полша. За всяка категория имаше празни страници с номерация, а всеки път, когато отиваш в магазина и купуваш нещо или инвестираш във военни облигации, получаваш снимка с номер, която да залепиш на съответната страница. Когато събереш пълната колекция, печелиш награда. Двамата с Майнхард нямахме представа какво точно държим в ръце, но един ден, когато искахме да поиграем на свещеник, албума го нямаше. Претърсихме цялата къща. Накрая попитах майка ми къде е изчезнала красивата книга – в крайна сметка това беше нашата Библия! Тя каза само: „Наложи се да я предадем”. По-късно съм казвал на баща ми: „Разкажи ми за войната”; питал съм го къде е бил и през какво е преминал. Той винаги отговаряше по един и същи начин: „Няма нищо за разказване”.
Негов основен житейски принцип бе дисциплината. Имахме стриктен режим, който не подлежеше на промяна: ставахме в шест, след което някой от двама ни с Майнхард вземаше мляко от съседната ферма. Когато станахме малко по-големи и започнахме да спортуваме, към задълженията ни се добавиха и сутрешни упражнения. Трябваше да заслужим закуската си с коремни преси. Следобед, щом приключехме с домашните и помагането в домакинството, играехме футбол с татко, независимо от метеорологичните условия. Ако допуснехме грешка в играта, търпеливо понасяхме хокането му.
Баща ми вярваше също толкова силно и в тренирането на умовете ни. След неделната литургия ни водеше на семейна разходка: посещавахме някое съседно село или спортно състезание или гледахме представление на неговата полицейска музикална група. Вечерта трябваше да напишем доклад за заниманията си, дълъг поне десет страници. Той ги проверяваше и ни ги връщаше, нашарени в червено, а всяка грешно написана дума преписвахме по петдесет пъти.
Обичах баща си и много исках да бъда като него. Помня веднъж, когато бях малък, как облякох униформата му и стъпих на стол пред огледалото. Сакото ми стоеше като халат, който стигаше почти до петите, а шапката падаше върху носа ми. Ала му липсваше търпение относно проблемите ни. Ако искахме велосипед, той ни казваше, че трябва сами да спечелим парите за него. Никога не успях да се почувствам достатъчно добър, достатъчно силен, достатъчно умен. Той ми даваше да разбера, че винаги има място за още напредък. Много синове биха се почувствали осакатени от изискванията му, но на мен тази дисциплина ми подейства добре. Превърна се в амбиция.
Откъс от "Зов за завръщане" - автобиографията на Арнолд Шварценегер
