По онова време най-голяма радост изпитвах от моите два коня. Когато нямах какво друго да върша, всеки ден яздех на манежа или излизах с тях на разходка; правех го не защото конете все още се нуждаеха от школуване, а за да покажа на хората, че тези великолепни създания са моя собственост. Щом поемех гордо по някоя уличка или по-скоро щом конят се зададеше с танцова стъпка и простият народ зяпваше, възклицавайки „Вижте, това е Ловджийчето! Брей, какъв гиздав кон! Брей, какви гиздави пера!“ или „Боже какъв левент!“, аз наострях уши и ми ставаше драго, сякаш царица Никаула1 ме сравняваше с мъдрия Соломон, седнал в цялото си величие. Но аз, глупакът, не чувах какво казваха тогаз разумните люде или как ме одумваха моите недоброжелатели. На последните несъмнено им се искаше да си счупя главата, защото не можеха да се мерят с мене. Други пък положително бяха на мнение, че ако всеки си знаеше мястото, не бих важничел толкоз много. С една дума, най-умните безспорно ме смятаха за младо конте, чиято напереност нямаше да трае дълго, понеже почиваше на слаба основа и трябваше да се подхранва с несигурна плячка. А ако сам трябва да призная истината, ще кажа, че тези последните не разсъждаваха неправилно, въпреки че тогаз не го осъзнавах, тъй като единственото, което умеех, беше да погна свой или чужд, ако се заядеше с мене; затова можех да мина за добър обикновен войник, макар да бях още почти дете. Причината да се надувам беше тази, че в наше време всеки коняр може да застреля най-храбрия герой; но ако барутът още не беше открит, сигурно щях да си подвия опашката.
Когато яздех из околностите, имах навика да обхождам всички пътища и пътечки, всички оврази, мочурища, гъсталаци, хълмове и езера, да ги оглеждам и запомням, та ако в бъдеще тук или там се стигнеше до престрелка с противника, да мога да използвам местността било за нападение, било за отбрана. Веднъж при един подобен обход недалеч от града се натъкнах на стар зид, върху който някога се бе издигала постройка. На пръв поглед мястото ми се стори удобно за засада или за оттегляне в него, ако ние, драгуните, бъдем притиснати или подгонени от конници. Влязох с коня в двора, чиято ограда бе доста порутена, за да видя дали при нужда там може да се подири убежище яздешком и как човек може да се измъкне пешком. Когато с това намерение понечих да огледам всичко подробно и да мина покрай избата, чиито зидове още стърчаха околовръст, на мене не ми се удаде ни с добро, ни с лошо да насоча коня (който иначе изобщо не беше боязлив) натам, накъдето исках. Пришпорвах го, та чак жал ми стана, ала нищо не помагаше. Слязох и го дръпнах за поводите надолу по изронените стъпала на избата, пред които бе изпитал уплаха, за да мога и друг път да го насоча натам. Той обаче с все сила се теглеше назад; с ласкави думи и галене най-сетне го заведох долу, но докато го милвах и галех, забелязах, че от страх се беше изпотил и все поглеждаше към един ъгъл на избата, от който най- много се дърпаше, без да мога да установя какво толкоз го плашеше. Докато стоях стъписан и наблюдавах как конят трепери от страх, мене също ме обзе такъв ужас, че имах чувството как някой тегли косата ми нагоре и ме облива с ведро студена вода. Въпреки това нищо не виждах, ала конят се държеше все по-странно и аз не можех да помисля нищо друго, освен че може би двамата сме омагьосани и трябва да загина в тази изба. Затуй реших да тръгна обратно, но конят не ме последва; стана ми още по-страшно и така се обърках, че почти не знаех какво върша. Накрая взех единия пищов в ръка, завързах коня към якото стъбло на една бъзовина, израсла в зимника, и реших да изляза и да потърся наоколо хора, които да изведат коня ми; докато вършех това, на мене ми хрумна, че в стария зид може би има скрито съкровище, та затуй от него лъха ужас. Повярвах в хрумването си и внимателно се огледах; точно в ъгъла, където конят отказваше да пристъпи, забелязах, че по цвят и изработка една част от зида, голяма колкото обикновен прозоречен капак, се различаваше от останалия стар градеж. Но щом понечих да се приближа, отново усетих как косата ми щръква, което подсили моето убеждение, че там трябва да е скрито съкровище.
Десеторно, че даже и стократно по-добре щях да се чувствам в разгорещена схватка, отколкото да изпитвам такъв страх. Някой ме измъчваше, без да знам кой, защото не виждах и не чувах нищо. Взех и втория пищов с намерението да оставя коня и да избягам, ала ми беше невъзможно да изкача стъпалата, понеже някакво насрещно течение като че ли ме възпираше; тогаз вече усетих как ме побиват тръпки! Накрая ми текна да гръмна с пищовите, та селяните, които работеха наблизо по полето, да дотичат и да ми окажат помощ. Сторих го, защото нямах друг начин, средство или надежда да се измъкна от това кошмарно омагьосано място. Така се бях разгневил или по-скоро отчаял (вече сам не знам какво ми беше), че преди да гръмна, насочих пищовите точно там, гдето според мене се намираше причината за страшното ми преживяване; двата куршума улучиха поменатата част от зида с такава сила, че се образува отвор, през който можеха да се пропъхнат два юмрука. След изстрела конят ми изцвили и наостри уши, което истински ме ободри; не знам дали в този миг духът или призракът беше изчезнал, или пък клетото животно просто се бе зарадвало на стрелбата. Начаса отново събрах кураж и съвсем необезпокояван, без всякакъв страх отидох до отвора, зейнал веднага подир изстрела. Заех се изцяло да разкъртя зида и открих такова богато съкровище от сребро, злато и скъпоценни камъни, с което до ден-днешен щях да се издържам, ако бях съумял добре да го опазя и използвам. Това бяха шест дузини старофранкски трапезни чаши от сребро, една голяма златна купа, няколко двойни бокала, една златна и четири сребърни солници, една старофранкска златна огърлица, различни пръстени и накити с елмази, рубини, сапфири и изумруди; освен туй кутия, пълна с едри бисери, ала всичките изронени или потъмнели, сетне в една плесенясала кожена торба осемдесет старинни райхсталера от фино сребро и още 893 жълтици с френския герб и един орел, които не бяха познати никому, защото – както се твърдеше – надписът им не можел да се разчете. Монетите, пръстените и накитите напъхах в джобовете, ботушите, брича и кобурите си и понеже бях тръгнал на разходка, та не носех със себе си торба, отрязах подложката на седлото (която беше подплатена и чудесно можеше да ми послужи като торба) и в нея сложих останалите сребърни съдове; златната огърлица окачих на шията си, радостно възседнах коня и потеглих към квартирата си. Ала на излизане от двора забелязах двама селяни, които побягнаха, щом ме видяха; лесно ги догоних с коня по равното поле и ги запитах защо са искали да избягат и защо изпитват такъв голям страх. Отговориха ми, че са ме взели за призрака, който живеел в това запустяло благородническо имение и жестоко се разправял с всеки, озовал се близо до него. Когато ги разпитах по-подробно за духа, те ми обясниха, че поради страх от него години наред никой не стъпвал на това място с изключение на някой заблудил се или случайно попаднал там чужденец. Местните хора разправяли, че в избата имало желязна ракла, пълна с пари, и едно черно псе я вардело ведно с някаква прокълната девица; според старинната легенда, разказвана им от техните дядовци и баби, някакъв чуждоземен благородник, който не познавал нито баща си, нито майка си, щял да дойде в тези земи да избави девицата, с огнен ключ щял да отвори желязната ракла и да отнесе скритите пари. Разправиха ми и други подобни басни, но понеже звучат глуповато, ще ги спестя с оглед на желателната краткост. Сетне ги запитах какво са търсили двамата там, след като никой не се осмелявал да се доближи до развалините. Отвърнаха, че били чули изстрел и силен вик, та дотърчали да видят какво става тук. Когато им рекох, че наистина съм стрелял, надявайки се някой да дойде в развалините, понеже и аз доста съм се бил уплашил, без обаче да дочуя вик, те ми отговориха:
– В този замък човек дълго може да гърми за помощ, докато някой нашенец се отзове; защото той действиотелно е много загадъчен и ние не бихме повярвали на юнкера, че е бил в него, ако лично не го бяхме видели да излиза с коня си оттам.
Подир туй пожелаха да им разкажа какво ли не, най- вече как изглежда вътре и дали съм видял девицата и черното псе върху желязната ракла, тъй че – ако исках да се хваля – можех да им наговоря куп измислици; аз обаче не им казах нищо, дори за намереното баснословно съкровище не споменах, ами поех към моята квартира да огледам находката си, която безкрайно ме радваше.
Откъс от "Приключенията на Симплицисимус"
