"Пролетта на емигрантите" на писателя Калин Илиев излиза през 2013-та година. Сътворена няколко месеца преди съдбоносните протести, творбата бързо си извоюва име, което медиите обичат и с което литераторите предпочитат да са внимателни: определението "пророчески роман".
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа
Пророчески, защото описаните събития наистина напомнят за нашия свят - държавата Нулиа, емигрантите и политическата мафия, са образи, чиито прототипи ще разпознаете на мига. Но и литературен феномен, защото когато са създадени майсторски, художествените герои надживяват собствените си вдъхновители - фината разплата на изкуството с политиката. Решихме да публикуваме този роман: глава по глава. И да спазим една традиция от зората на вестниците - литературните творби да излизат като подлистници. Всеки петък ще можете да намерите следващата част от "Пролетта на емигрантите" в Actualno.com. Списък с всички глави, публикувани до момента, може видите ТУК.
А ето и днешният нов откъс:
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си
Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио
За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!
Виктория и Макс обичаха да се срещат в Ботаническата градина. От там понякога се разхождаха до Женевското езеро, или, както Виктория, любител на точността, обичаше да го поправя:” Не Женевско, а Леманско, не се изразявай като турист”, а Макс усмихнат й отвръщаше: „Да, разбира се, права си, аз съм турист, езерото е Леманско, но ми е по-приятно да го наричам Женевско.”
В по-студените дни, предимно през зимата, двамата влизаха в някой от закритите павилиони, посядаха на пейките край лехите с невероятни цветя и дървета и дълго си говореха. Предпочитаха този със сухолюбивите растения, не само защото беше добре отоплен, но и заради слабостта на Макс към кактусите, които тук бях в изобилие – високи, ниски, прави и разклонени, с цветове и без, но най-вече – с бодли.
Днешният следобед беше слънчев, снегът се беше стопил още предишния ден и преди да поседнат, те се разходиха из градината, като предимно мълчаха или коментираха заобикалящата ги растителност. Влязоха в любимия си павилион. Нямаше никой. Седнаха на една пейка, закътана сред големи, обли като тарамбуки кактуси, наобиколени с различни по форма камъни.
Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас
Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли
Виктория нямаше търпение да разкрие своята тайна.
- Кажи ми, кое е първото, което се набива на очи, като погледнеш майка ми?
- Сещам се за теб.
- Бъди искрен. Няма да ти се обидя.
- Добре де… Носът й.
- Топло. А сега се опитай да си спомниш, къде си виждал подобен?
- Наскоро си пуснах отново „Граф Монте Кристо”, това е любимата ми история. Докато гледах Жерар Депардийо, се сетих.
- Студено. Носът на майка ми е различен, стърчи.
Макс се замисли.
- Наш познат ли е?
- Хладно.
- Ние го познаваме, а той – не?
- Топло.
- Тук ли живее?
- Студено.
- В Нулиа?
- Топло.
- Известен ли е?
- Горещо?
Макс сбърчи чело.
- Клюна?
- Позна.
- И какво от това? По света, има доста хора с големи носове – Род Стюард, Дъстин Хофман, Барбара Стрейзънд.
- Не ми демонстрирай общата си култура. Това, което ще чуеш…
Неочаквано Виктория замълча. Макс добре забеляза изписаното на лицето й напрежение. Любопитството му се премеси с тревога.
- Какво е то?
Тя го погледна и в погледа й прочете страх. Прегърна я.
- Хайде, Виктория, кажи ми го!... Ако искаш, не го казвай, прошепни ми го!
Тя кимна и долепи устни до ухото му. Докато внимателно я слушаше, напрежението се прехвърли и на неговото лице. Последва мълчание, той тихо каза:
- Майка ти не е трябвало да ти казва всичко това. Освен ако целта й е била да те откаже от „Освобождение”?
- Едва ли. Тя много добре знае, че това няма да ме спре, щом съм решила.
- Има нещо по-силно от взетото вече решение – страхът.
- Не ме е страх!
Макс я притисна към себе си.
- Страх те е, Виктория!... За да те успокоя, ще ти кажа, че и мен също.
Отново замълчаха. Първа проговори Виктория.
- Баща ми има теория, според която понякога известна доза страх е здравословна. Предпазва човек от неразумни постъпки. Съгласен ли си да приемем ситуацията по този начин?
- Съгласен съм! – отвърна Макс. – Но има и друга теория. Когато не знаеш колко е дълбок вирът, скачаш без да мислиш, иначе може да се откажеш.
- И да си строшиш главата върху някой камък. Сега знаем къде е камъкът, а колко е дълбок вирът ще разберем догодина… Що се отнася до майка ми, нека те попитам. Ако беше на мое място и Теди ти бе спестила истината, как би реагирал след време, когато разбереш?
Макс се замисли.
- Добре, права си. Винаги сам се заричал да не споря с теб и все забравям!... Как гледа майка ти на всичко това?
- Засега не иска да я намесваме. Твоята?
- С нас е.
- Знаех си, Теди е бойна мадама!
- И тя много те харесва.
Виктория рязко се отдръпна от него.
- Нали не си мисли, че съм ти гадже?
- Откъде да зная какво си мисли.
- Когато му дойде времето, аз ще й кажа.
- Моля – кое?
- Щом станем гаджета. Сега си лаком за жени, упражнявай се на други, стани истински мъж. Сигурно е важно да имаш редовен полов живот, за да не ти излизат пъпки и да не образуваш нерви.
- Какви ги говориш!?
- Познаваме се отдавна. С коя друга би се чувствал по-добре?... Но аз не бързам, ще те почакам.
- Виктория!... Приятелството и любовта са различни неща.
- Това е дълга тема. Ти обаче не си влюбен, на теб просто ти се чука. И не си с мен, защото аз не пожелах… Така ли е?
Макс не отговори. Това беше самата истина. Виктория парира още първите му плахи опити за интимност, но не позволи това да развали приятелството им, освен това приемаше спокойно връзките му с другите момичета.
- Предполагам, Макс, и вие снощи сте сплотявали семейството?
- В известен смисъл. Чатихме с Дипломата и Пророчицата… Много интересна жена! Запозната ли си с теориите за промяната на Земята и хората?
- Изостанал си, моето момче, по темата излязоха тонове литература. Наченки на този процес има преди повече от половин век, но същинската част започна на 21. 12. 2012 година. Когато ти говорех, ми се смееше.
- Сега ще се смея по-малко.
- Нищо ново под слънцето, повечето мъже са като теб. Да се отвориш към подобна тема, е нужна повече емоция и наивност, каквито носим ние, жените. Мъжете сте рационални, егоцентрични, на твоята възраст мислите с долната част от тялото.
- Ще ми дадеш ли да прочета това-онова?
- Нямаш проблем, майка ти навярно също има… Макс, наистина ли не усещаш нещо различно около себе си през последните месеци? Не ми отговаряй веднага, съсредоточи се!
Макс се замисли.
- Понякога ми се струва, че времето лети по-бързо.
- На прав път си. Вибрациите на Земята се повишават, времето се сгъстява.
Младежът продължи да мисли. Започналата интелектуална игра определено му харесваше, нямаше нищо против да бъде ученикът в нея, напротив, стараеше се представи без грешка пред „учителката” си. Тя на свой ред изглеждаше удовлетворена от позицията си, но в същото време се чувстваше объркана, дали подобни взаимоотношения помежду им нямаше да циментират платоничното им приятелство.
Макс прекъсна мислите й.
- Важни довчера неща изведнъж губят смисъл? – гледаше я в очите й очакваше одобрението й.
- Абсолютно точно, Макс! – знаеше, че той ще се усмихне като малко дете, харесваше й да му доставя радост, усмивката му я зареждаше. – Все едно се събуждаш или излизаш от кино, обектът на твоето желание се е изпарил, почват да те интересуват по-важни неща, реалността се променя пред очите ти.
Той прибра усмивката в очите си, замисли се.
- Това ме обърква, обзема ме необяснима тревога.
Виктория реши да се пошегува.
- Дори и когато си с гадже в леглото?
Донякъде успя, Макс леко се усмихна.
- Да, представи си.
- И какво – тогава… не ти ли става?
- Никога не си била така цинична.
- Нали сме се разбрали. Не те ревнувам, но искам да ми разказваш, чрез теб придобивам емпиричен опит… Е, ще ми кажеш ли? Ама честно? Имало ли е такъв случай?
В първия момент Макс се намръщи, после пусна очарователната си усмивка докрай.
- Понякога аха-аха да ти се разсърдя, но не се получава… Имах такъв случай. Не можах да се концентрирам, струваше ми се, че това не е важно, че е безсмислено, сякаш някой шепнеше вътре в мен… Получи се кофти! се!
- Има и друго обяснение – душата ти е взела да се възвисява.
- Когато се възвиси изцяло – погледна я той притеснено, но в същото време й намигна, – тогава какво?
Виктория се разсмя.
- Не се безпокой, преди да се трансформираме в светещи безполови създания, ще минат години. Да не мислиш, че аз не искам да опитам!?
В този момент Макс я сграбчи и впи устните си в нейните. Тя за момент се остави, едновременно изненадана и привлечена от порива му, после се отскубна и му извъртя звучен шамар. Докато той се чудеше как да реагира, този път Виктория впи устните си в неговите и двамата едва се отдръпнаха, задъхани от страст, тъй като вратата се отвори и в павилиона влезе възрастна двойка, която отиде към другия край на помещението.
Дълго мълчаха.
Първа набра смелост Виктория.
- Предизвиках те… Но не съжалявам. А ти?
- Не. Освен това, наистина трябва да побързаме, защото толкова много те харесвам, че ако утре душата ми реши да се възнася, ще й откажа. Искам те!
- Доста възпитано се изразяваш.
- Искам да имам деца от теб…
- Хайде, почна се!
- Също и да се оженим!
- Много искаш, Макс.
- Настина ли? – гласът му звучеше така искрен и отчаян, че тя не издържа, нежно го погали.
- И аз те харесвам, дори нещо повече. Но светът наистина се променя и не желая да изпитам разочарованието, ако единият от нас се възвиси, а другият остане тук, на земята… Последното приеми като шега, но го мисля сериозно. Мисля, че е нужно още малко време и на двама ни. Повярвай ми!
- Вярвам ти… Ако наистина го мислиш сериозно, има ли смисъл това, което правим? Нулиа, изборите, „Освобождение”?
- Разбира се. Знаеш, ходих в Нулиа през всяка от последните три години, въпреки съпротивата на майка ми… Нашата родина е просмукана от лоша енергия. Забелязал ли си как изглеждат нулите, особено младите? Битката за хората ще бъде по-тежка от смяната на властта… Може ли да те целуна, но този път приятелски?
Двамата се целунаха, опитвайки се да сдържат чувствата си.
- И докога ще караме така? – попита Макс.
- Как?
- Така – наполовина, „приятелски”.
- Докато вземем най-правилното решение.
- Знаеш ли защо обичам кактусите, Виктория?
- Кажи ми, Макс.
- Защото не допускат никой да ги погали, бодилите им ги защитават от любовта, затова са вечно зелени, затова издържат при тежки условия. За разлика от другите цветя, които късаме, опаковаме, подаряваме, на които се радваме. Докато увехнат.
Неочаквано младежът извади от раницата на гърба си костенурката и я постави внимателно на пътеката пред тях. Животното се позачуди за миг и се насочи към близката алея с кактуси.
- Завинаги ли? – изненадана попита Виктория.
- Да – замислен отвърна Макс. – Тук ще се чувства по-добре. Чрез нея край кактусите ще остане и част от мен.
- Сега ли реши да я оставиш?
- Не зная... Нищо не съм решил. Всичко стана от само себе си.
- Странен човек си ти, Макс!... Много странен! Но това не ме плаши, напротив.
Двамата погледаха още малко заобикалящите ги зелени тарамбуки и малката им корубеста гостенка.После станаха и тръгнаха към Женевското езеро, където се разхождаха, докато дойде времето на за срещата със собственика на дискотеката.
...
След работа Теди реши да осъществи отлагано от години свое намерение. Да се остриже късо, като момче. До сега се притесняваше да го направи заради Макс, който обичаше да си играе с дългата й коса и неведнъж бе казвал колко я харесва така. Този път обаче тя бе сигурна, че синът й ще приветства новия й образ, пък и на самата нея й беше нужна промяна.
Излезе от фризьорския салон подмладена и сякаш прочистена. Имаше чувството, че заедно с косите си е изхвърлила от себе си нервността, напрежението и отрицателната енергия, натрупани през годините.
Както обикновено, се прибираше към къщи пеша. Докато се разхождаше из любимата си Женева, вятърът в косите й я накара да се почувства щастлива и възбудена по някакъв особен, неповторим начин. После усети, че й е студено на главата и нито за миг не се поколеба, щом зърна окачените от вътрешната страна на витрината на малко магазинче спортни шапки. Набързо избра една тъмночервена, бейзболна. Когато излезе и се огледа на стъклото, се усмихна доволна и продължи. Сякаш походката й изведнъж се промени. Хрумна й, че може би трябва отново да започне да ходи на плуване и аеробика, имаше достатъчно време.
Когато се прибра в къщи, наближаваше привечер. Реши да се свърже с Боби, той обичаше да работи през нощта, в момента в Бризбейн отдавна минаваше полунощ.
Преди да седне зад компютъра, си направи чай, очевидно с косата й си бе отишла и пристрастеността й към виното.
Влезе във „Фейсбук”. Боби беше на линия.
„Привет, Боби!”
„ Здравей, Теди!”
„ Благодаря ти за новите приятелства!”
„ Харесаха ти значи?”
„Нещо повече. Очевидно са ми липсвали.”
„ И те са те харесали. Изказаха се възторжено за Макс…Жалко, че не е мой син!”
Теди си помисли, че до преди няколко дни неговите думи щяха да я вбесят, но днес всичко беше различно.
„ Напълно те разбирам. Макс е прекрасен!”
„ Той знае ли за мен?”
„ Любопитно му е да се запознаете… Не биваше да ти го казвам.”
„ Надявам се да е по-скоро. Поздрави го!”
„ Забрави.
„Разбирам те.”
„ Ще помогнеш ли на каузата на „Освобождение”?”
„ Да, особено след като и ти с Макс сте вътре… Приготвил съм един блус на Род Стюард, приеми го като поздрав от мен, пускам ти връзка.”
Докато гледаше и слушаше любимия им певец с „I am sailimg”, Теди неусетно започна да се поклаща в ритъм с музиката и в съзнанието й изплуваха общите им мигове с Боби, двамата много обичаха да танцуват на тази песен. Изведнъж тя се сепна – Род Стюард беше един от любимите певци и на нейния син. Твърде многозначително съвпадение!
Развълнува се и изкрещя в празната стая:
- Майната ти, гадно копеле!
Изключи компютъра и побягна към банята, сълзите капеха подире й. Напоследък бе станала голяма ревла.
__
Калин Илиев е писател и драматург, чиито последни две книги "Морфо" и "Пролетта на емигрантите" се превърнаха в бестселър. Разказвани с дълбок литературен език, но с мощни политически послания, историите проследяват завръщане на емигрантите в измислената страна Нулиа (метафора за България, но не само).
Калин Илиев е известен още с пиесите "Ключът", "Пикльото", "Границата", "Как се гони страх", "Приказка за обърканото царство", "Приказка за края", "Голямата мама", "Максимално" - като драматург има 30 театрални постановки в страната и повече от 20 в чужбина. Текстовете му са превеждани на английски, гръцки, китайски, македонски, немски, румънски, руски, словашки, словенски, сръбски, украински, френски, чешки.
