"Пролетта на емигрантите" на писателя Калин Илиев излиза през 2013-та година. Сътворена няколко месеца преди съдбоносните протести, творбата бързо си извоюва име, което медиите обичат и с което литераторите предпочитат да са внимателни: определението "пророчески роман".
Пророчески, защото описаните събития наистина напомнят за нашия свят - държавата Нулиа, емигрантите и политическата мафия, са образи, чиито прототипи ще разпознаете на мига. Но и литературен феномен, защото когато са създадени майсторски, художествените герои надживяват собствените си вдъхновители - фината разплата на изкуството с политиката. Решихме да публикуваме този роман: глава по глава. И да спазим една традиция от зората на вестниците - литературните творби да излизат като подлистници. Всеки петък ще можете да намерите следващата част от "Пролетта на емигрантите" в Actualno.com. Списък с всички глави, публикувани до момента, може видите ТУК.
А ето и днешният нов откъс:
След около половин час на вратата се почука със заучен сигнал.
Джокера се надигна, изглеждаше отпочинал и спокоен, на лицето му не потреперваше нито един мускул. Отвори невидимата врата и въведе висок, изрусен мъж с големи устни и блуждаещи очи. Върна се на мястото си и посочи другото отсреща. Изрусеният седна, кръстоса елегантно крак, погледът му се концентрира и светкавично сканира помещението. После дълбоко вдъхна през носа си и се облиза няколко пъти.
- Преди мен тук е бил мъж, на средна възраст, не много изискан, това се познава по парфюма. Откога по това време си започнал да каниш подобни типове?
Джокера не отговори. Сложи на масата помежду им снимката на Заека.
- Не ти поръчвам питие, но ако си променил навиците – кажи.
Мъжът извади малко позлатено шишенце от вътрешния си джоб, отвинти капачката и отпи няколко глътки, после го прибра обратно.
- Аз не променям лесно навиците си… Кой е този?
- Митничар от аерогарата. Трябва да бъде сготвен час по-скоро, но много внимателно… Познаваш ли го?
- Необходимо ли е да го познавам?
- Не ти трябва… По-добре е за теб, уверявам те.
- Надушвам нещо притеснително.
- Кое по-точно?
- Първо – защо толкова бързаш?
- Такова е желанието на клиента ми.
- Второ, кой стои зад него?
- Няма да крия. Важни хора.
- Много важни навярно?
Джокера премълча.
Изрусеният отново вдигна снимката и внимателно се вгледа в нея.
- Наистина нищо не ми говори. Прилича на обикновен, уплашен хитрец, но видът често лъже – сложи я обратно на масата. – Тогава? Има само един отговор – човекът зад него. Кажи ми кой е той?
- Вече ти казах. Престани да ме разпитваш.
- В такъв случай не мога да приема. Имам здравословни принципи. Трябва да зная от кого да се пазя.
- Знаеш добре, че не можеш да ми откажеш.
- Задължен съм ти и не съм го забравил. Но ти също знаеш, че отново ще ти потрябвам. Не ме хвърляй на вълците… Просто кажи от кого трябва да се пазя?
- От всички. Като започнем от върха… Мисля, че ти казах достатъчно, дори повече отколкото трябва.
Последва дълго мълчание. Изрусеният прибра снимката в джоба си и тежко въздъхна.
- Защо все на мене се пада да играя ролята на Сизиф!?
- Защото си най-добрият и хората ти умеят да си държат езика зад зъбите… Заплащането е двойно.
- Забрави. Умножи по пет.
- Цял милион! Ти луд ли си?
- Животът в изгнание не е лесен.
- Идват избори. Ще духнеш за известно време, после ще му мислим. Триста хиляди и една специална почерпка.
- Не ме успокоявай излишно. Изборите сменят маските, понякога и играчите, но не и кукловодите. Човекът, за който говорим, ще продължи да влияе, дори и да падне от власт. Осемстотин.
- Не се знае дали няма да се наложи да спасява собствения си задник. Напоследък много се охарчих. Четиристотин.
- От мен да мине – седемстотин.
- Последната ми оферта е петстотин. Иначе намирам друг.
- Приемам. Половината веднага.
Джокера стана и се доближи до големия сейф. След кратки, ловки манипулации го отвори и изрусеният подсвирна при гледката, която се откри пред очите му. В металната каса беше претъпкано с пари от всякакви валути и копюри, най-отгоре имаше малки чекмеджета, очевидно със скъпоценни камъни. Домакинът отброи договорената сума, сложи я в непромокаем, тъмен плик и я подаде на госта.
- Последно уточнение. Ако някой от хората ти познава обекта, веднага го отстрани. Може да се уплаши и да ни издъни.
- Ти явно се забравил с кого си имаш работа.
- Не, но знам, че в момента мислиш само за парите пред себе си.
- Грешиш. Мисля и за изненадата, която ми обеща… На колко е години?
- На двайсет, студент. Но те предупреждавам – не му давай много пари, не се влюбвай, не го удряй. Можеш да се качиш веднага, намира се в апартамента на втория етаж.
- Заради мен ли си го поръчал?
- Още малко и ще ме разсмееш. Не съм ти майка, за да полагам специални грижи за теб.
- Тогава? Беше ми казал, че работиш само с нежния пол.
- И продължавам. Все повече се търсят нежни момчета, съобразявам се с пазара. Развратът процъфтява, пороците не правят впечатление, дали пък не идва краят на света?... Ако е така, може би трябва и аз да опитам?
Изрусеният стана и се запъти към вратата.
- Опитай. Ако беше по-млад, можеше да станем двойка.
- Двойка, тройка – важното е да сме живи.
Гостът излизаше, спря на входа.
- Познавам хора, които мислят обратното. Представяш ли си колко хубаво би било, ако можем в даден момент да си сменим местата? Някои да умрат вместо нас, за да можем да живеем вместо тях?
- Хвана ли те шубето? – без капка ирония попита Джокера.
Другият въздъхна.
- Ето, това ще те успокои – домакинът протегна ръка, в нея лежеше елегантна, плоска джобна бутилка. – Отвън е бяло злато – смес от паладий и злато, отвътре е кристал. Пълна е с коняк “Реми Мартан Луи ХIII Черна перла”, специална селекция, отлежал 80 години в дъбова бъчва.
- Благодаря! На какво дължа тази щедрост?
- Забравих да ти направя подарък за Великден… Хайде, качвай се!
Изрусеният прибра скъпия дар в джоба си и затвори вратата от външната страна.
...
В късния следобед на другия ден той бавно отпиваше от новата си придобивка и се облизваше от удоволствие. Изчакваше групата му да се събере. Скоро всички бяха по местата си, общо четирима, на около трийсет – трийсет и пет. Късо подстригани, мълчаливи здравеняци със стиснати устни. Точно устните бяха онова, което различаваше останалите трима от шефа им, колкото техните бяха тънки, незабележими, толкова неговите изглеждаха разточителни, неестествени, което не го правеше да изглежда по-чувствителен или милостив, напротив.
Над голата квадратна маса и непретенциозните груби дървени столове в малкото помещение, където четиримата се разположиха, надвисна хладно мълчание. Професията на тези хора беше такава – мълчалива и убийствена.
- Имаме дивеч и трябва бързо да го сготвим – рече изрусеният мъж с блуждаещите очи и метна снимката на масата. – Не е нищо особено, но пречи на едни хора. Вижте дали го познавате.
Останалите, един по един, взеха снимката и се загледаха. Първият бързо я предаде на следващия.
- Не го познавам.
След минута се обади другият.
- Виждал съм го някъде… Сетих се – на аерогарата, в униформа, работи там. Мисля, че е митничар.
Босът на групата застана нащрек.
През това време последният, най-светлокосият, се пресегна и започна да разглежда снимката.
- Точно така – тихо каза мъжът с блуждаещите очи – митничар е. Познаваш ли го?
- Не. Просто съм го виждал, навярно ме е проверявал.
- Само те е проверявал, значи?... И го помниш?
- Така е. Не зная защо… Но го помня.
- Трябва да се сетиш. Или напускаш групата.
Настъпи тишина.
- И не се опитвай да ме баламосваш – вметна босът. – Казвай, какво се е случило, за да го запомниш? Ти рядко пътуваш със самолет, на аерогарата има толкова митничари, но този си запомнил. Изплюй камъчето!
- Притесних се… носех малко „лекарства” – беше отговорът и говорещият бавно се надигна.
- Къде?
- И без това ще ме изгониш, задето съм нарушил заповедта ти…
- Седни си на мястото! – натърти думите една по една изрусеният мъж с блуждаещите очи и си обърна към всички. – Имаме по-важни задачи, дрогата е бизнес за неграмотни и пропаднали типове! Не искам това да се повтаря! Не искам никакви рискове! Ясно ли е?
- Няма да се повтори.Обещавам!
- Да видим. Този път ти правя компромис... Твой ред е – обърна се към последния.
Светлокосият небрежно метна снимката на масата.
- Никога не съм виждал този тип.
- Защо така хвърли снимката, не ти ли харесва физиономията му?
- Не, просто… Мисля си за предния разговор.
- Приемам отговора ти. Но никога не се отнасяй пренебрежително към работата, която ни се предлага. Иначе ще се наложи бързо да се преквалифицираш в колач на добитък.
Един от останалите подхвърли:
- И там кризата е жестока! Животни няма, освен това вече ги убиват с електрически ток, преди това им пускат „Ода на радостта”, Европейският съюз ни задължавал.
- Тишина! – прекъсна го босът. – Не сме свършили. Заплащането е както обикновено – по двайсет бона на всеки от вас, половината авансово. Планът е прост. Днес той е втора смяна, свършва към десет и се прибира със собствената си кола. Ще го приклещим на паркинга. Уредих служебен пропуск, микробусът е спрян точно зад колата му. Упояваме го, отпътуваме за базата в Рила. Там ще приключим. Никой не бива повече да го види… Някакви въпроси?
Нямаше.
Говорещият постави пред тримата по една пачка с пари.
- До акцията всички оставате тук.
Светлокосият неспокойно се размърда.
- Какво има?
- Трябва да взема дъщеря си от училище. Жена ми е в Австралия, знаеш – избяга.
- Кога трябва да я вземеш?
- До половин час.
- На кого ще я оставиш после.
- Ще я заведа при баща ми.
- Защо не я вземе той?
- Счупи крак, с патерици е, едва се движи.
- Защо не я вземе друг?
- Психоложката на училището не позволява, още е в силен шок.
- Бягай. До осем да си тук!
Светлокосият бързо излезе и след няколко минути стигна до колата си. Внимателно се огледа, за да се увери, че никой не го бе проследил. Влезе и бръкна на скришно място под арматурното табло, извади резервен мобилен телефон. Набра и изчака.
- Ало! Обади се лично на Вожда! Веднага! Имаме поръчка да сготвим неговия приятел от митницата… Тази вечер, след работа, на паркинга на аерогарата. Не зная кой стои зад това… Вътре съм. Пазете и двама ни!
__
Калин Илиев е писател и драматург, чиито последни две книги "Морфо" и "Пролетта на емигрантите" се превърнаха в бестселър. Разказвани с дълбок литературен език, но с мощни политически послания, историите проследяват завръщане на емигрантите в измислената страна Нулиа (метафора за България, но не само).
Калин Илиев е известен още с пиесите "Ключът", "Пикльото", "Границата", "Как се гони страх", "Приказка за обърканото царство", "Приказка за края", "Голямата мама", "Максимално" - като драматург има 30 театрални постановки в страната и повече от 20 в чужбина. Текстовете му са превеждани на английски, гръцки, китайски, македонски, немски, румънски, руски, словашки, словенски, сръбски, украински, френски, чешки.
