Откъс от "Змията и Дъгата"

1. Ягуарът

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа

Първата ми среща с мъжа, който ме изпрати да търся хаитянска зомби отрова, се състоя през един сив и влажен зимен ден в края на февруари 1974 г. Седях в едно кафене на ъгъла на „Харвард скуеър“ заедно със съквартиранта ми Дейвид. Той идваше от планините на запад и само допреди едно поколение семейството му бе отглеждало добитък в ранчо; беше точно толкова грубоват и превъзбуден, колкото „Харвард“ можеше да понесе. Моят дом пък се намираше на дъждовния бряг на Британска Колумбия. И двамата бяхме дошли на изток, за да учим антропология, но след две години ни беше писнало само да четем за индианците.

По-голямата част от едната стена на кафенето беше покрита с карта на света и докато се навеждах над чашата си с кафе, забелязах, че Дейвид я гледа съсредоточено. Той ми хвърли един поглед, а после се върна към картата, след това отново погледна към мен, но този път с огромна усмивка, която се разля на лицето му от ухо до ухо. Повдигна ръка към картата и постави пръст върху земята, която се врязва в залива Хъдсън отвъд Северния полярен кръг. Аз го погледнах и усетих как собствената ми ръка се издига и застава насред горното поречие на Амазонка.

Дейвид си тръгна от Кеймбридж по-късно същата седмица и след месец вече живееше в ескимоско поселище на брега на Ранкин Инлет. Щяха да минат много месеци, преди отново да го видя.

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си

Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио

След като самият аз реших да се отправя към Амазония, имаше само един човек, с когото трябваше да се срещна. По това време професор Ричард Еванс Шултс бе почти митична особа в университета и подобно на много други студенти, както във, така и извън Антропологическия департамент, аз благоговеех пред него. Последният от великите ботаници от викторианската школа, за нас той бе герой във време, когато героите бяха рядкост, човек, който взе само един семестър отпуска, за да събира лечебни растения в северозападна Амазония, и потъна в тропическите гори за дванайсет години.

По-късно същия следобед тихомълком се прокраднах до четвъртия етаж на Харвардския ботанически музей. На пръв поглед спартанската мебелировка разочароваше, витрините с хербарии бяха твърде чисти и подредени, а секретарките – достолепни. После открих лабораторията. Повечето биологични лаборатории са стерилни помещения, гори от колби и ослепителни лампи, и в тях се съхраняват проби, изпускащи миризми, които биха накарали свежо цвете да повехне. Това място обаче беше необикновено. На стената зад богатата колекция от амазонски танцувални маски имаше поставка със сарбакани и стрели. В дъбови шкафове с витрини бяха подредени изящни колекции от най-често срещаните наркотични растения в света. Друга стена беше покрита с черничев плат. Из голямото помещение бяха пръснати всевъзможни растителни изделия: мускали с етерични масла, каучукови дървета, наркотични лиани, рибни отрови, махагонови дърворезби, килимчета и въжета от лико и десетки ръчно изработени стъклени буркани с консервирани тихоокеански плодове, които приличаха на звезди. И тогава забелязах фотографиите. На една от тях Шултс стоеше сред дълга редица индианци, гърдите му бяха украсени със сложни мотиви, а изпитата му фигура бе обвита в пола от трева и покрита с черничев плат. На друга беше сам, кацнал като хищна птица на ръба на пясъчен масив, загледан в горската шир. Трета пък го бе уловила на фона на огромен бушуващ водопад, облечен в мръсни дрехи в цвят каки, с пистолет, привързан на кръста, докато той самият бе коленичил, за да разгледа внимателно някакъв петроглиф. Бяха като съновидения – трудно бе да се свържат с фигурата на учения, която тихо пристъпяше из лабораторията пред тях.

– Какво има? – запита той със звучния си бостънски акцент.

Изправен лице в лице с една легенда, аз се запънах. На един дъх нервно му казах името си и че идвам от Британска Колумбия, че съм спестил някакви пари, работейки като дървосекач, както и че искам да отида в Амазония, за да събирам растения. По онова време знаех малко за Амазония и още по-малко за растенията. Очаквах той да ме изпита. Вместо това, след като дълго остана загледан в нищото, Шултс върна присвит поглед към мен през античните си очила и купищата проби, които обсипваха масата помежду ни, и простичко каза:

Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас

Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли

– Значи, искаш да отидеш в Южна Америка и да събираш растения. Кога мислиш да потеглиш?

Върнах се след две седмици за последната ни среща; през това време професор Шултс изнамери редица карти и начерта няколко възможни маршрута. Като изключим това, ми даде само два съвета. Нямало смисъл да си купувам тежки обувки, каза той, защото и малкото змии, които можело да открия, хапели по врата; затова пък слънцезащитната каска била задължителна. А после развълнувано подхвърли да не се връщам от Амазония, без да съм опитал аяуаска – лианата на виденията, едно от най-силните халюциногенни растения. Напуснах кабинета му с ясното усещане, че трябва да се оправям съвсем сам. Две седмици по-късно тръгнах от Кеймбридж за Колумбия без каска, но с две препоръчителни писма за една ботаническа градина в Меделин и пари, които биха ми стигнали за една година, ако харчех разумно. По онова време нямах абсолютно никакви планове и никаква представа, че своеволното решение в кафенето на „Харвард Скуеър“ ще се окаже повратна точка в живота ми.

…

През пролетта, преди да тръгна от Бостън, върху заглавната илюстрация в дневника си сам се бях посъветвал да „изтърпя неудобството и усамотението в името на разбирането“. Сега сякаш бях открил начина и случайната ми среща с ягуара остана с мен като потвърждение за добрината на природата. След Дариенския пролом започнах да гледам на задачите на професор Шултс като на коани – загадъчни предизвикателства, които, без съмнение, щяха да ме насочат към места, каквито, дори и не съм си представял. Приех ги лесно и спонтанно, както растенията поемат водата. По този начин дариенската експедиция постепенно се превърна в кратък епизод от едно етноботаническо чиракуване, което по-късно ме преведе през по-голямата част от западна Южна Америка. Завърших антропология през 1977 г., след което прекарах две години в северна Канада, за да се завърна в „Харвард“ като един от докторантите на професор Шултс.

Шултс бе много повече от катализатор за приключения. Неговите насоки и пример придадоха на експедициите ни плътност, а етноботаниката си остана метафората, която ги осмисляше. Той бе прекарал тринайсет години в Амазония, защото вярваше, че познанията на индианците за лековитите растения могат да предложат жизненоважни нови лекарства на целия свят. Преди 45 години например той бил един от малкото ботаници, който забелязал особените качества на курарето – отровата, с която в Амазония мажат копията и стрелите. Високо из горските клони маймуна, уцелена от такава стрела, внезапно губи контрол над мускулите си и се строполява на земята; често по-скоро падането, а не отровата е истинската причина за смъртта. Химичният анализ на тези стрели разкрива d-тубокурарин – изключително силен миорелаксант, който някога се използвал заедно с различни упойки при почти всички операции. Няколкото растения, от които се извлича кураре, са само нищожна част от 1800-те вида, които могат да служат на медицината и са идентифицирани от Шултс само в северозападна Амазония. Той знаеше, че има още хиляди на други места из Амазония, както и по целия свят. И ни изпрати да търсим именно тях. Така той ме доведе до най-важната задача в кариерата ми.

В един късен понеделнишки следобед в началото на 1982 г. получих обаждане от секретарката на Шултс. През този семестър преподавах на бакалаври заедно с него и очаквах да обсъдим как върви курсът. Когато влязох в кабинета му, венецианските щори бяха спуснати, а той ме поздрави, без да вдига поглед от бюрото си.

– Имам нещо за теб. Може да се окаже интересно.

Той ми подаде адреса на д-р Нейтън С. Клайн в Ню Йорк, психиатър и пионер в областта на психофармакологията – науката за въздействието на лекарствата върху ума. През 50-те години самият Клайн заедно с още няколко души надига глас срещу общоприетата фройдистка психиатрия, като изказва предположението, че поне някои умствени заболявания се дължат на химически дисбаланс, който може да се лекува с лекарства. Неговите изследвания довеждат до получаването на резерпин – ценно успокоително, което се извлича от индийската серпентинова рауволфия, растение, използвано във ведическата медицина от хиляди години. Като пряк резултат от работата на Клайн броят на пациентите в американските психиатрии е спаднал от над половин милион през 50-те години на ХХ век до 120 000 днес . Постижението обаче се оказва нож с две остриета и превръща Клайн в противоречива личност. Поне един научен репортер е наричал нюйоркските клошарки „рожби на Клайн“.

Шултс се отдръпна от бюрото си, за да проведе телефонен разговор. Щом приключи, ме попита дали ще мога до две седмици да потегля към карибската страна Хаити.