Откъс от "Вивиан Уестуд", Вивиан Уестуд

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа

– Пънкът – Вивиан изплюва думата с допълнителната тежест, която акцентът ѝ придава на гласната, – пънкът беше всичко за мен и Малкълм. Сега не говоря за него толкова, колкото хората смятат, че би трябвало, но това не е защото се срамувам или мисля, че е нещо старомодно, или нещо такова. Повече ме интересува това, което правя в момента, но трябва да обясня следното – това, което правя сега, пак е пънк, пак е крясък срещу несправедливостта и принуждаване на хората да се замислят, дори да им причинява неудобство. В този смисъл винаги ще съм пънк. За мен, за Малкълм и в магазина пънкът се превърна в нещо като колаж, събиране на идеи. Събиране на хора…

Тя въздъхва и намества лентата си за глава с надпис „Хаос“. Поема дълбоко дъх с глътка билков чай и мъдро промълвява:

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си

Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио

– Има неща в миналото ти, от които не можеш да избягаш. След Малкълм се опитах да избягам от всичко, но сега се гордея с ролята си на пънк, защото мисля, че е допринесла за позицията на много млади хора до ден днешен – не вярвайте на правителството. Никога. Климатичната революция е пънк. Това, което направих на параолимпийските игри, беше абсолютен пънк. Пънкът е жив! Същото отношение, но с по-развити идеи, по-сериозни и, да се надяваме, по-способни да променят света, отколкото можахме първия път.

Малкълм се запалва от идеята да продават рокендрол неща.

– В началото бяха само плочи – казва Вивиан. – Имаше един Харолд „Теда“, който работеше в „Мистър Фрийдъм“ на Кингс Роуд, той беше от втората Тед вълна. Трябва да беше есента на 1970 година и Малкълм набавяше плочите от „Ексчейндж енд Март“ – Лари Уилямс и разни други такива, така започна всичко.

Модерните лондончани, разочаровани от проваления оптимизъм на хипи движението през шейсетте (Малкълм ги нарича „хипопотами“), обръщат поглед към ретро шика в първото от многобройните възраждания на рокендрола. Според Малкълм всичко било планирано по-скоро като арт инсталация, отколкото като сергия, изразяваща отношението си към капиталистическата система, предлагайки „ретро джунджурии“, пускайки музика и дори отказвайки да продава основни стоки. Нямало помещение, нямало план, нямало и почти никакви пари. Но се породил някакъв синхрон между Вивиан, Малкълм, музиката и хаоса.

Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас

Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли

– Отначало изобщо не ставаше дума за дрехи. Малкълм беше силно повлиян от Патрик Кейси и започна да купува десетинчови плочи и такива на седемдесет и осем оборота. Хрумна му, че можем да събираме плочи и да ги продаваме, но после срещнахме рокаджии от втората вълна като Томи Робъртс, известен с магазина си „Мистър Фрийдъм“, и той предложи да потърсим сергия някъде на запад, може би пак на Портобело Роуд. Бях редовен клиент там, но не заради дрехите. Обичах нещата, които си купувах от там. Чувствах се като извънземна принцеса, с кадифени панталони на леопардови шарки и трубадурски ризи с купи и пики по тях, спомням си, или пък дълги като рокли тениски със звезди, шал за глава от „Улуъртс“ от блестящо ламе и пурпурно червило! Така че дори да казвам, че не е ставало дума за дрехи, естествено, че ме интересуваха. Системата с дрехите беше много проста. Най-напред Малкълм купуваше якета тип „Теди Бой“ от шивача Сид Грийн, а аз ги доукрасявах с разноцветни кадифени яки и други такива неща. После Патрик Кейси изнамери някакво класическо яке с цип, с крила на прилеп и една ивица, а аз го изкопирах. След това направих няколко дамски тениски на ивици. Всичко това обаче беше малко по-късно, когато имахме нещо повече от сергия…

Бих казала, че истинското начало беше през 1971 година. Дрехите и аз. На стадион „Уембли“ имаше събитие – рокендрол. Бяха поканили Чък Бери, Литъл Ричард и Гари Глитър, които щяха да свирят, пълно беше с Тедове от втората вълна. Тедовете не харесваха Гари Глитър и настана лудница – замеряха го с бирени кутийки и разни такива работи. Бяхме инвестирали в тези тениски. Но не вървяха. Бяха катастрофа. И понеже не се продаваха, започнахме да експериментираме с тях. Пробивахме им дупки, преправяхме ги. Най-напред направих част от тях на шорти. Не продадохме много, затова им сложихме малки капси. Тогава започнаха да се продават. Шортите бяха предимно черни, с бяла картинка; надпис от рода на „Нека да е рок“ и образа на Литъл Ричард отпред или отзад на шортите. А на някои от белите им направихме дупки. Следващото нещо, което опитах с тениските, беше да зашия ръкавите им, навити нагоре, от което тръгна някаква страшна мода на тениски с пристегнат, навит ръкав. Пипкава работа. Но аз съм си такава. След това взехме календарните момичета, снимки на такива момичета, и те също станаха част от тениските. Много петдесетарско. С тия момичета като Ракел Уелч. Винаги бяха в такива пози, все едно са претърпели корабокрушение, изхвърлени са на брега или, честно казано, са насилени по някакъв начин. Събрахме тези календарни момичета – като талоните в цигарените кутии, нали се сещаш, които ги имаше тогава – и ги сложихме в едно малко найлоново джобче на тениската. Започнахме да пробиваме дупки в тениските, купувахме найлон, понякога цветен, правехме тези малки джобчета, изрязвахме разни неща от книги, най-вече картинки на момичета, и ги пъхахме в тях. Аз го правех. След това трябваше да слагам ситуационистки лозунги по тениските. Тогава ги намирах за много добри, помня, че единият беше „Под паважа – плаж“, което е хубаво изречение и го изписвахме над едно от календарните момичета с гърдите ѝ и нацупените устнички, после пробивахме дупки в тениската, зашивахме ги на машина с цветни конци или пък навивахме ръкавите и я правехме да изглежда много тясна и къса, което беше доста характерно за петдесетарските неща, които правех.

Така че това беше отчасти „Теди Гърл“, отчасти началото на пънка. Правех тези работи и, разбира се, ги носех – например късите блузки, които се закопчаваха отпред, с изрязано деколте и без ръкави. Но пак, нали разбираш, нещата се променяха и трябваше постоянно да измисляме и да преправяме. Хората не харесваха прекалено петдесетарските неща и постепенно започнаха да се ориентират към стила на седемдесетте години – или поне нова тенденция в работата ни, затова помня, че изрязахме късите блузки и ги направихме да приличат като на календарни момичета от петдесетте, което си е нещо като стила на петдесетте, само че на необитаем остров или нещо подобно. Потресаващи. Ние го направихме. Помня, че закачахме капачки от бутилки по тениските, от онези, обикновените, с накъдрените краища. Постепенно осъзнахме, че можем да правим разни неща, обсипани с такива капачки. Накрая започнахме да прогаряме с цигари и да пробиваме дупки в тениските. А те се носеха с онези три четвърти панталонки, нали знаеш, така че жените приличаха на скитнички на някой плаж… на необитаем остров.

А оттам дойдоха и някои от първите ми сутиени за улицата! Никога не съм ходила в Пуерто Рико. Нищо не знам за Пуерто Рико. Но някъде съм видяла пуерториканки да ходят по сутиени навън, с къси шорти и сутиен, така си ходят до магазина с кутийки от кока-кола в косата вместо ролки. Така че външният вид вече не беше само като на скитничка или на някоя, която е била изнасилена или нещо такова, а имаше и усещане за бедност. Нещо повече, напомняше ми за времето, когато бях на петнайсет – имах една приятелка, Марджъри Нейлър, която беше на двайсет и четири, тъкачка в памучната фабрика, и тя си ходеше с ролките по цял ден, а вечер, когато излизаше, ако изобщо го правеше, едва тогава махаше ролките. Така че съставките на пънка са разнообразни. Идеята хората да носят дрехи, които са или прекалено големи, или прекалено малки – като износването на стари дрехи например и други такива неща. Всичко това беше част от външния вид. Както и овехтелите дрехи. И хората, които са имали по-труден живот и по-тежки изпитания от нас. Анализирам го така: бедните имат статус, статуса на натрупания опит, следователно по дрехите им полепва патината на престижа. Бяха героични. Всичко е в историите.

Ранните години на партньорството на Вивиан и Малкълм са забележително плодотворни в творческо отношение. През тези години се заражда нов език в облеклото, който надхвърля границите на пънка – опърпаните и изпокъсани тениски и старите джинси, „ретро“ елементи и смесване на стилове, лозунги, апликации и „колажи“ (разни неща, накачени по дрехите по начин, заимстван от съвременното изкуство) – идеи, които биха били немислими в предишните епохи на модата. Може би затова е уместно един от най-интересните коментатори на всичко това да бъде един друг продукт на това плодотворно партньорство – синът на Вивиан и Малкълм, Джо. Самият Джо Коре постига огромен успех в света на модата с „Ажан Провокатьор“, бизнеса с луксозно бельо, духовито кръстен в чест на един от любимите ситуационистки термини на баща му. Джо съчетава ироничен хумор и топла сърдечност с известен предпазлив оптимизъм, а сега, след години на изявяване като модел по подиумите на майка си, се е превърнал в тип, с когото не би искал да имаш вземане-даване. Обобщението му на ситуацията е придружено от характерната самодоволна усмивка: „Хората ме мислят за страшен, но не съм – изкарвам си парите, като правя дантелени гащички, и мама още ме облича! Тяхната победа, на мама и на Малкълм, беше, че се намериха. Няма значение какво е станало след това, трябва да им го признаете; те промениха всичко и е трудно да се каже кой кого е вдъхновявал. Малкълм беше великолепен в манипулирането на медиите и цялото ситуационистко учение, което му позволяваше да е такъв антимениджър с мама и да прави всичко по контраинтуитивен начин. Малкълм постоянно се интересуваше от идеите на съвременното изкуство – много повече от Вивиан. Тя се интересуваше повече от техниката, да знае точно как се прави нещо. Ето я и симбиозата – на Малкълм му хрумваха идеи като твърденията „Без бъдеще“ и „Кеш от хаос“, но онова, което им даваше живот, беше техниката на Вивиан, умението да ги претвори графично и в нещо, което да искаш да облечеш, нещо за тялото. Но това, което хората казваха, че Малкълм бил човекът с идеите, а Вивиан само ги шиела, това просто не е вярно. Идеите са нищо, ако нямат израз. Според мен нейните идеи и начинът, по който ги реализираше, правеха всичко. На някакво ниво Малкълм осъзнаваше това, то го плашеше и той не искаше да си го признае. Мисля, че го осъзна напълно, когато напусна мама и разбра, че няма да намери друг човек в живота си, с когото да има такова сътрудничество. Само Вивиан можеше да претворява идеите му в нещо. След нея не намери друг. Мисля, че това е истината и това е неговата трагедия“.