– Тази история започва с едно барбекю – каза Клемънтайн. Микрофонът усили и заглади гласа, направи го по-авторитетен, като че ли бе обработен с „Фотошоп“. – Обикновено квартално барбекю в един обикновен заден двор.
„Е, не точно обикновен заден двор“, помисли си Ерика.
Тя кръстоса крака и прибра единия глезен зад другия, след което подсмръкна. Никой не би нарекъл задния двор на Вид обикновен. Ерика седеше сред публиката, в средата на задния ред в залата за събития, която се намираше в съседство с обновената местна библиотека в предградие на четиресет и пет
минути извън града, не на трийсет, моля, моля, както бе предположил служителят на таксиметровата фирма, за когото човек би си помислил, че ще има известни познания по въпроса.
Присъстваха може би двайсет души, въпреки че сгъваемите столове на разположение бяха за поне двойно повече. По-голямата част от аудиторията се състоеше от възрастни хора с оживени, очакващи лица. Те бяха интелигентни, информирани възрастни граждани, дошли в тази дъждовна (и отново, щеше ли това да свърши някога) сутрин, за да съберат нова и завладяваща информация на местното си Събрание по въпросите на общността. „Днес видях най-интересната жена да говори“, искаше им се да кажат на децата и внуците си.
Преди да дойде, Ерика бе погледнала сайта на библиотеката, за да види как представят там речта на Клемънтайн. Описанието беше кратко и неособено информативно: Чуйте как майката от Сидни и известна челистка Клемънтайн Харт споделя историята си: „Един обикновен ден“.
Клемънтайн наистина ли бе „известна“ челистка? Звучеше преувеличено. Таксата от пет долара за днешното събитие включваше двама гости оратори, прекрасен домашно приготвен сутрешен чай и шанса да спечелиш награда от билетчетата, които раздаваха на входа. Ораторът след Клемънтайн щеше да
говори за спорния план на градския съвет за реконструкция на местния басейн. Ерика долавяше далечния нежен звън на чашките и чинийките, които в момента подреждаха за чая. Тя държеше билетчето за участие в томболата в безопасност
в скута си. Не ѝ се занимаваше да го прибира в чантата си, защото след това можеше да ѝ се наложи да го вади, когато теглеха печелившите. Синьо, Е 24. Дори не изглеждаше като печеливш билет.
Дамата, която седеше точно пред Ерика, бе наклонила посивялата си и къдрава коса на една страна по съчувствен, ангажиран начин, сякаш беше готова да се съгласи с всичко, което Клемънтайн имаше да каже. Етикетът на блузата ѝ се
бе показал. Размер 12. „Таргет“. Ерика се пресегна и го прибра на мястото му.
Дамата обърна глава.
– Етикет – прошепна ѝ Ерика.
Жената се усмихна с благодарност и Ерика видя как вратът ѝ поаленя. По-младият мъж до нея, вероятно синът ѝ, който изглеждаше на около четиресет, имаше татуиран баркод на загорелия си врат, сякаш беше продукт от супермаркет.
Това забавно ли трябваше да е? Иронично? Символично? Ерика искаше да му каже, че в интерес на истината, бе идиотско.
– Беше просто един обикновен неделен следобед – каза Клемънтайн.
Очевидно повторение на думата „обикновен“. Клемънтайн сигурно бе решила, че е важно да изглежда „свързана“ с тези обикновени хора в обикновеното далечно предградие.
Ерика си представи как Клемънтайн седи на малката си трапезна маса или може би на нереставрираното старинно бюро на Сам, в обзаведената си в стил „опърпан шик“ двуетажна къща от пясъчник с „изглед към водата“, и пише
скромната си, загрижена за общността реч, докато дъвче края на химикалката и премята разкошната си тъмна коса през рамо, за да може да я гали с онзи чувствен, леко самодоволен неин маниер, сякаш бе Рапунцел, мислейки си: обикновена. Наистина, Клемънтайн, как ще накараш обикновените
хора да разберат?
– Беше ранна зима. Студен, мрачен ден – каза Клемънтайн.
Какво, по...? Ерика се размърда на стола си. Беше чудесен ден. Прекрасен ден. Това бе думата, която беше използвал Вид. Или може би „възхитителен“. Във всеки случай нещо подобно.
– Въздухът режеше – продължи Клемънтайн и действително потръпна – театрално и определено ненужно, при положение че в залата беше топло, и то до такава степен, че един мъж, който седеше по диагонал от Ерика, чак бе заспал.
Беше протегнал крака пред себе си, а ръцете му бяха удобно скръстени на корема, главата му бе наклонена, сякаш подремваше на невидима възглавница. Може би беше умрял.
Денят на барбекюто май наистина бе студен, но определено не беше мрачен. На Ерика ѝ бе известно, че свидетелските показания са прочути с ненадеждността си, защото хората мислеха, че могат просто да натиснат копчето за превъртане на малката записвачка в главата си, а в действителност те изграждаха спомените си. Те „развиваха свои собствени разкази“. И така, когато Клемънтайн си спомняше барбекюто, тя си спомняше студен, мрачен ден. Но Клемънтайн
грешеше. Ерика си спомняше (спомняше си; изобщо не изграждаше) как сутринта преди барбекюто Вид се бе навел, за да се подпре на прозореца на колата ѝ. „Не е ли прекрасен ден!“ – бе казал.
Ерика знаеше с абсолютна сигурност, че бе казал точно това. Или може би беше „възхитителен“.
Но бе дума, която имаше позитивно значение. В това беше убедена.
