Откъс от „В лабиринта“ от Сиге Еклунд

ОСА

Ноември 2010 – януари 2011 година

Тя не помни съня, но нещо я подтиква да стане от дивана, където явно е заспала. Минава покрай вра­тата на спалнята и чува равномерното дишане на Мартин отвътре. Слиза по стълбата внимателно, за да не го събуди, и навлича палтото върху голото си тяло.

Ноемврийската нощ е сурова. Тя сякаш потапя голите си бедра в студена вода, когато прекося­ва двора и излиза на пътя. Качва се в гората както обикновено и застава на място, скрито сред дърве­тата. Поема дълбоко дъх. Снежните прашинки, кои­то трептят между нея и къщата, изглеждат застина­ли във въздуха.

От мястото си тя вижда и къщата, и ресторанта. Чувства, че както никога досега е напът да изпадне в онова състояние, и по тялото ѝ пробягва тръпка, напомняща за страха от тъмното в детството.

Идвала е на това място десетки пъти и се е опит­вала да си представи какво изпитва и мисли той, но сега най-после успява. И когато я обзема усеща­нето, че тя е той, я връхлита неприятното чувство. Принудена е да се върне почти тичешком под улич­ната лампа. Известно време стои насред кръга от светлина и събира сили. После се връща на мястото горе в гората. Сега се чувства по-добре, може да се съсредоточи и отново да се доближи до онова със­тояние. Мисли как часът е почти 9 и половина вечерта на 3 май 2010-а и че тя е той. Всъщност нищо не подсказва, че той е стоял точно там, освен това, че мястото би било подходящ избор за някой, който иска да има изглед към къщата, ресторанта и мора­вата между тях.

Тя затваря очи и усеща как ловният му инстинкт изпълва гърдите ѝ, плячката е в къщата, скоро ще бъде негова, почти е дошъл моментът за действие. Бавно поема надолу по склона, предпазливо, за да не я забележат, нито за миг не отклонява мисълта си от всички емоции, които той може би е изпитвал точно в този момент. После обаче нещо се случва, връзката се прекъсва, той вече не е в нея. Както обикновено това става на същото място  – когато стига до пътя, онзи сякаш ѝ се изплъзва.

Тя е свикнала и не размишлява дълго върху това. Решава да продължи с тази работа, няма из­бор, трябва да бъде активна, затова върви по пътя нагоре към Бромаплан, завива в гората, прехвърля различни теории, с които се е занимавала през пос­ ледните няколко дни. Разглобява ги и ги сглобява наново, опитва се да разбере дали са достоверни, или не. Така дълбоко е потънала в мислите си, че не забелязва как е стигнала чак до хълма над Сту­ра Мосен, където застланият с камъчета лабиринт блести в бяло на лунната светлина.

Там тя спира и поглежда стотиците къщи под краката си и ясното звездно небе над тях. Усеща силния мирис на гора, смесен със студения дъх на сняг, чува далечните звуци от движението по магис­тралата, които ту се засилват, ту отслабват, вижда тихата луна над върховете на дърветата и чувства, че ѝ е трудно да понесе тишината. Някъде там долу е отговорът и от простотата на това заключение ѝ се завива свят. Тя се обръща и си отива вкъщи. Докато минава покрай ресторанта замижава, за да не вижда мяс­тото.

* * *

Мартин е буден, когато тя се прибира. Седи на фо­тьойла в тъмния хол, свит и полуоблечен, като раз­тревожен родител.

Тя отбелязва наум, че брадата му наистина е по­раснала, и се пита дали изобщо се е бръснал, откак­то Магда изчезна.

Сяда на дивана точно срещу него, включва лам­пата и зачаква обвинението му. Скоро ще го чуе. Както винаги той за пореден път ще заговори дали е „разумно“ от нейна страна да обикаля така през нощта.

Както обикновено тя ще се зарадва на неговото избухване. На това, че той изобщо спори, че изразя­ва гласно някаква емоция, каквато и да е, че показва признаци на живот. Затова го моли да почака, отива да направи чай и пали свещ. После отново сяда на дивана.

– Какво мислиш, че ще намериш вън? – пита я той спокойно.

– Имам нова идея.

– Обясни. Слушам те.

Оса сръбва от чая.

– Започнах да мисля по нов начин – започва тя. – Мисля, че липсата на знаци сама по себе си е знак. Знаеш как черната дупка поглъща всичко, дори светлината. Никаква информация не може да излезе оттам. Вече мисля за мястото, където е тя, като за черна дупка.

Той изглежда скептичен. Тя продължава:

– Затова обикалям, за да видя дали ще усетя при­тегателната сила.

Той я наблюдава известно време, преди да каже:

– Звучиш изненадващо неясно, нетипично е за теб.

– Не съм сигурна дали е толкова неясно. Всичко, което се случи през последните шест месеца, е тол­кова невероятно, че според мен има вероятност да стане още нещо невероятно. Задействани са големи сили. Мисля, че ако мина край мястото, където е тя, може би ще разбера. Може би ще го усетя.

После тя замлъква и поглежда Мартин, който се е обърнал към прозореца, докато е говорила, като че да изпита нейната теза, да види дали ще усети някаква притегателна сила отвън. Изглежда, не му се удава. Когато отново се обръща към нея, видът му е все така угрижен.

Оса отпива от чая. Установява, че е изстинал, и си задава въпроса от колко време всъщност разгова­рят. Както обикновено напоследък, когато не може да прецени времето, тя изпитва неприятно усещане, но го потиска. Наблюдава Мартин и се опитва да си спомни за какво са говорили. Не успява и това, че е изгубила нишката, ѝ се струва добър знак. Нали е решила, че всичко, което отвлича мисълта ѝ в неочаквана посока, е хубаво – след като толква дру­ги хрумвания са припламнали и угаснали, без да я отведат до Магда. Разговор, който тръгва по нови пътища, е добър, защото може да даде нови идеи.

Щом Оса вижда, че е изгубила връзката с него – както в последно време винаги се случва рано или късно, – тя оставя чашата, изключва лампата, нав­лича палтото си и отново излиза навън, в мрака.

Някой трябва да свърши тази работа. Очевидно няма да е полицията, нито пък Мартин. Какъв друг избор има, освен да се заеме сама? Едва когато сти­га до мястото си в гората, тя се сеща, че е изгасила светлината в хола, въпреки че Мартин е там.

* * *

Оса седи на дивана посред нощ, оглежда стаята и мъртвите предмети наоколо. Мебелите са на същите места като преди, сякаш не е станало нищо особено. Погледът ѝ спира върху късата бяла стена, пребо­ядисана по време на Валпургиевите нощи. Сега тя отново си задава онези въпроси и усеща как това ѝ дава сили в издирването на отговора. Така още има надежда, че може би ще намери някакъв, какъвто и да е... В най-лошите моменти Оса няма енергия да търси и попада под тежестта на случилото се, сякаш е затисната в леглото от цялата тази мъка.

Тя размишлява, напряга се и това я обвива с тъ­нък предпазен слой. Активна е и това самò по себе е защита: къде е бил той, докато е боядисвала онази стена? На работа? Или е безработен? В дома си ли е бил, когато тя е потапяла четката в кофата? Къде е оформял своя план?

Слоят обаче се пропуква. Ровейки в миналото, тя си спомня, че е имало известно време преди това, когато на теория всичко е можело да бъде предот­вратено. Докато Оса е прокарвала валяка нагоре и надолу по стената, него го е имало. Имало го е, докато е почиствала от паркета капка блажна боя, докато си е миела ръцете. Готов да действа. Оса осъзнава, че съжалява, задето сама е бояди­сала онази стена, вместо да наеме бояджия. Защото да има майстор у дома три денонощия, преди Магда да изчезне, би било много интересна следа.

Тя усеща познатия позив за повръщане и трябва да напусне стаята. Излиза навън сама в студената утрин. Още е тъмно, но на хоризонта светлее ро­зова нишка. Заскрежената трева блести, а Оса едва забелязва това. После забелязва, че едва го е забе­лязала. Че всичко, което обикновено се възприема като красиво, сега изглежда заплашително, защото я подтиква да чувства, а целта е да не изпитва чув­ства. Както онзи ден, когато Мартин беше забравил кафеварката включена и цялата кухня се изпълни със силното ухание на кафе, варено часове наред. Тогава тя внезапно си спомни двустайния си апартамент в Йердет и нощните посещения на Мартин. Топлите му целувки, неговите опитни, спокойни, но решителни тласъци под душа, докато съквартирант­ ката ѝ спеше наблизо. Как после седяха на перваза, увити в одеяла, и си поделяха цигарите, докато на­ вън валеше сняг. Този спомен беше толкова жив, че я изплаши.

Сега тя стои на пътя и гледа през прозорците на къщите.

Докато семействата спят, празнично украсените стаи ги чакат. Коледните елхи с червените стъкле­ ни топки, подаръците отдолу, свещите по клоните, запалени през нощта. И ароматите вътре – тя знае точно как ухае преди Коледа – на елхови иглички, на сапун и на храната, приготвена предишния ден. Всички тези неща ѝ напомнят за живота с Магда.

Тя стои като хипнотизирана и гледа през прозор­ците на съседите, докато опитва думите. Беше поч­ти готова да ги каже през последните няколко дни: че иска това да се случи. Това, от което се страхува най-много. Телефонът може да позвъни сега и да донесе новината. Още малко и тя ще предпочита да научи, дори да е станало по най-лошия начин. Защо­то през последните няколко дни отново ѝ беше мно­го тежко. Сега нещо в нея се подготвя да се откаже. Не знае как ще протече чисто формално, но нещо в нея желае това.

Може би то започна, когато Оса най-накрая последва съвета на Мартин да потърси ангелски блогове в интернет. И веднага разбра, че тяхната мъка не може да се сравни с нейната. Може би не беше по-малка, но беше различна.

Блогърките пишеха за „работата върху мъката“, на която се посвещаваха, за да продължат с живота си. Дори само това беше съществена разлика. Сама­та тя бе прикована към пода в килия за изтезания и не можеше да помръдне, камо ли да „работи върху мъката си“, нима Мартин не разбираше това? Оче­видно не, което едновременно я ядосваше и натъжаваше. Той стоеше зад нея, наблюдаваше я как чете и като че очакваше тя да го прегърне от благодарност, че ѝ е показал този източник на утеха. Единствено­то, което Оса виждаше обаче, бяха жени, полагащи усилия да продължат живота си, да се отдалечат от преживения ужас. Накрая се почувства принудена да се обърне към него и да го попита дали той се отъждествява с това. И получи само втренчен пог­лед, без нито една дума. Накрая тя каза:

– Нито се боря да продължа напред, нито се мъча да избягам от нещо. Това е проблемът, по дяволи­те! Опитвам се да се върна назад. Към онази нощ, за да видя нещо ново, за да разбера. Погледни ме, отговори ми! Кое по-точно е общото между нашата и тяхната ситуация? Моето дете е живо, техните са мъртви. Те знаят нещо конкретно, затова могат да започнат да скърбят.

Той не каза нищо, както обикновено предизвика­телно безпомощен.

Накрая тя излезе от стаята, а Мартин се оттегли в кабинета.

Онази нощ тя отново сънува мазето. Този път стаята беше необичайно малка и вътре нямаше ни­ какъв въздух, така че когато най-накрая откри Маг­да в един ъгъл, беше твърде изтощена от липсата на кислород, за да ѝ помогне. Въпреки усилията, които полагаше, Оса не можеше да достигне до нея, до момичешките ръчички.

Когато се събуди, стана от леглото и веднага из­ тича в банята.

Последваха много мрачни денонощия. Дните прекарваше в леглото, нощите – навън в тъмното. Вървеше, търсеше, мислеше, плачеше. Това праве­ше нощите малко по-поносими от дните.

Мъчителни часове. Оса притискаше ушите си с ръце, понякога крещеше във възглавницата, бро­деше от стая в стая, откриваше, че мирише лошо. Обмисляше дали да не се изкъпе, но решаваше да не го прави. Пишеше по малко, но изхвърляше всичко. Това бяха само думи върху хартия, дребни само­ съжалителни писания, отдалечаващи я от работата, която трябваше да свърши.

Мартин стоеше настрана с изключение на една сутрин, когато ѝ занесе закуска. Тогава тя го удари за пръв път. Разбира се, веднага съжали, но в също­то време трябваше да постави определени граници. Погледът му, изпълнен със съчувствие, беше онова, което я накара да побеснее.

Когато той стигна до леглото, тя го зашлеви с из­пъната длан, така че той изпусна табличката на пода и чаят оплиска цялата стена. Ударът отекна в стаята, докато той стоеше неподвижно и изглеждаше смаян.

– Какво правиш?

Самата тя беше изумена и търсеше обяснение.

После каза, че той е виновен за изчезването на Магда. Може би беше малко пресилено. Той обаче не изглеждаше засегнат. Само я погледна и смотоле­ви нещо недоловимо, преди да си отиде.

Понякога тя си мисли, че е великодушно от него­ва страна да не се противопостави нито веднъж. В същото време загрижеността му я подлудява, толко­ва е безформена. Той е като полицаите – объркан и неспособен да действа. Тя поне има енергия поняко­га. Онова, с което не може да се справи, е неговото блуждаещо изражение. Понякога той изглежда така, сякаш не разбира какво е станало. Тя му го каза още в началото на връзката им – че понякога я дразни, защото сякаш му липсва способността да се натъжава истински.

Сега тя пак седи на дивана и гледа стената, която боядиса три дни преди Магда да изчезне.

Отново е поразена от иронията в това, че макар да е специалист по мъката, не успява да се справи с нея. Опитва се да си спомни собствените си съвети, но не може да ги приеме сериозно. Какво е знаела тогава, когато е наставлявала другите в „Св. Йо­ ран“, облегната назад във фотьойла? Не се срамува, но е изпълнена с гняв, защото хората знаят твърде малко. Тя също, преди да я сполети 3 май.

Сега всичко е с главата надолу. Тя се мята между различни състояния. В един момент иска Магда да е мъртва, за да не страда повече. В следващия миг се надява да е жива, за да може да я види отново. Това лутане я изтощава.

Освен това ги има и мрачните разсъждения, кои­ то понякога са също толкова задушаващи, колкото и мислите за случилото се с Магда. Оса се чуди как­ва е била самата тя като майка. Потъва в безкрайни самокритични анализи, които я стискат за гърлото с часове: нали Магда искаше да бъде сама, когато се отдръпна? Нали искаше от майка си повече пространство? Или?

Дали не трябваше да е по-мека в опитите си да я формира?

Има и спомени, които не ѝ дават мира. Напри­мер, когато Магда беше малка и се опитваше да се покатери в леглото им през нощта, а Оса не ѝ позво­ляваше. Толкова странна ѝ се струва сега система­та за награждаване – залепваше звездички за всяка нощ, през която Магда успяваше да заспи сама.

Тя опитва да се оправдае, като си припомни как­во е искала да постигне с всички тези правила, но е трудно.

Магда беше различно дете, невинаги беше лесно да я разбереш. Още като малка бе предпазлива и уп­лашена. Но и упорита, с труден характер. Понякога Оса си мисли, че по някакъв странен начин Магда е знаела, че ще ѝ се случи нещо ужасно. Това би обяснило тъмната ѝ страна, видима още от начало­то. Например, когато тръгна на предучилищна, всич­ките ѝ съученици весело помахаха за довиждане на родителите си сутринта, а тя накара Оса да остане чак до обяд. Каза, че се страхува от другите деца. Страхуваше се от учителката, от училищния двор, от всичко.

– Някои от нас се раждат такива – обясни биоло­гът Мартин онази вечер, когато Оса му разказа какво е станало в училището.

Така уби два заека с един куршум: едновременно изтъкна, че двамата с Магда имат много специална връзка и че характерът не се променя. Две неща, за които знаеше, че ще я прово­кират. Никога не пропускаше възможност да я клъвне. Кога се промени той? Тя знаеше, че това е ста­нало много преди изчезването на Магда, но защо?

Откъс от „В лабиринта“ от Сиге Еклунд