Прекъснат сън
Събудих се изведнъж. Часът беше три – времето на духо¬вете, самоубийците и крадците. Винаги съм имала лек сън, ня¬каква част от мен остава да бди, затова и не ми допада спането по двойки. Спящото отстрани тяло, заключено в себе си, за¬стинало и тихо, ме изпълва с притеснение, защото прилича на мъртво. Не успях да хвана дори парченце от сънувания за миг сън, но запомних шума, който ме извади от него. Пукот от счу¬пена съчка. Дори през зимата спя на отворен прозорец, не бих могла да прекарам нощта в помещение, в което всички отвори в стените са запушени. Деня също. Поради тази причина един от малкото шансове да се сприятеля с децата, които получих през детството си, завърши фатално. По време на първото събрание на училищните първенци в задушното мазе на училището, кога¬то класната затвори вратата и дръпна пердето на единственото прозорче, за да създаде настроение, аз се напиках и припаднах. Шансовете ми да придобия качествата на първенец и да стана част от групата бяха погребани по този начин, не събрах сме¬лост да се върна в тази гробница с изкуствени поляни, пламтя-щи от електрическото огнище. „Пламти огнището и шуми шу¬брака, а пилкичката е сред нас“ .
Пееше ми Ева и сякаш знаеше колко осквернена се чув¬ствах, когато ме прибираше от кабинета на училищната меди¬цинска сестра, завита в одеяло. Скоро след това вкъщи при-стигна госпожата от социални грижи, изпратена вероятно от притеснената класна, и реши, че тази почти празна стая без пердета и завеси е неуютна. „Oх, тъкмо поръчахме завеси от розов лурекс, с панделки отстрани и с надиплен ламбрекен! С подобни завеси е станала известна принцеса Дейзи, ако не беше тя, лурексът никога нямаше да стане модерен, сигурно сте дочули от някъде?“ Ева така я омота и обърка, че жената пове¬че не се върна, а ние продължавахме да заспиваме срещу голия прозорец, в лишената от украса стая.
От прозореца се стичаше студена ноемврийска нощ, при¬ближих се, без да паля лампата. Под ябълковото дърво, сред облаците от мъгла, която се спускаше откъм града с такъв за-мах, сякаш се канеше да удави целия град, стоеше някакъв мъж и гледаше в моята посока. Висок и застинал, облечен в черно палто, приличаше на онзи с обецата, когото видях във влака от Вроцлав. Усещах погледа му, но не можех да обхвана лице¬то му. Няма да ме изплашиш! Отворих прозореца и изкрещях във влажната тъмнина, въздухът се завъртя, под ябълката вече нямаше никого. Вглеждах се в градината още няколко минути, но там се появи единствено раираната котка, която ме поглед¬на със златистите си очи, лениво облиза лапата си и изчезна. Може да е била една от онези, чувствителни като сеизмографи котки, които принцеса Дейзи е оставяла тук на стража. Замъкът Кшонж изглеждаше изоставен, но огромният му силует все пак ме успокояваше. Посещението на непознатия и студа, толко¬ва пронизващ, сякаш се бях потопила в ледена вода, изгониха съня ми окончателно. Не съм склонна към халюцинации, не се поддавам на мрачни настроения, защото може да се каже, че живея в мрака всеки ден. Без съмнение имаше някой в гради¬ната ми. И това не беше изтъкано от ектоплазма същество, а човек, който най-вероятно нямаше добри намерения. Знаех, че повече няма да заспя.
Затова си запарих каничка с любимия зелен чай и вклю¬чих компютъра, за да прочета какво се случва на местния ин¬тернет форум след изчезването на Калинка Якубек. В мрежата нощта не беше паднала. Думите, които някога биха потънали в калта, тук заемат формата на нещо устойчиво като фолио и съществуват запечатани в мъртвия си блясък. Отдавна съм се замисляла дали и в какви обстоятелства този зъл зародиш на думите би могъл да се превърне в реално насилие. Кой от интернавтите, скрити зад идиотските псевдоними, би хвърлил първи камъка? Кой от тях би направил това със собствените си ръце, със собственото си тяло спрямо друго тяло? По този на¬чин упражнявам разбирането си. Добре случих. Точно бяха по¬местили нов материал на местния сайт. Тази вечер отново бяха избухнали безредици на улица „Почтова“ в Стари Здрой. Хули¬гани скандирали расизми, чупели прозорци, подпалили контей¬нер за смет и ограбили алкохолен магазин. Казват, че един от тях видял светлокосо дете на прозореца в една стара коопера¬ция, друг – в кола, карана от ром. Интернавтите се нахвърлиха върху информацията като изгладняла глутница върху мърша.
