ПОРТРЕТ НА ШУНКИН
Шункин, по рождение Кото Модзуя, е била дъщеря на осакски търговец на лекарства от района Дошо-мачи. Починала е на 14 октомври 19-а година Мейджи и е погребана в будисткия храм на сектата Доджо. Храмът се намира в квартала Шитадера в Осака.
Неотдавна ми се отвори път натам и реших да се отбия на гроба на Шункин. Помолих пазача на храма да ме упъти. „Гробовете на господарите Модзуя са ей нататък“ – отвърна монахът и ме поведе към задния двор на централната част на храма. Тук, под сянката на камелиите, бяха погребани няколко поколения Модзуя, но сред тях не открих гроба на Шункин. Обясних на монаха за кого става дума. Той се позамисли и рече: „А може би е онзи хей там“, и ме поведе по каменистите стъпала нагоре по склона на стръмния баир от източната страна на храма. Известно е, че на изток от Шитадера, на самото възвишение, се издига шинтоисткият храм „Икутама“. Тясната пътечка ни отведе право до него. На върха хълмът бе обрасъл с дървета, нещо толкова необичайно за Осака, а гробът на Шункин се намираше на малка разчистена площадка досами ръба на стръмнината.
На лицевата страна на камъка бе изсечено посмъртното име, а на задната – издълбан надпис: „Кото Модзуя, наречена още Шункин, починала на 14 октомври 19-а година Мейджи, на 58-годишна възраст“. Отстрани на камъка бе добавено: „Издигнат от нейния ученик Саске Нукуи“.
Макар и приживе Шункин да е носила фамилията на баща си – Модзуя, – тя и нейният ученик, известният музикант Саске Нукуи, са живели като мъж и жена. Може би тъкмо затова е погребана отделно от семейството си.
От пазача на храма разбрах, че родът Модзуя отдавна се е разорил и вече рядко идвал някой да посети семейните гробища, като при това изобщо не се отбивал на гроба на Шункин. Пазачът дори не знаеше, че между покойната и семейство Модзуя съществува някаква връзка. Но когато изказах мнението, че гробът е съвсем запуснат и изоставен, монахът решително възрази:
– Нищо подобно, господине. Един-два пъти в годината тук идва една седемдесетгодишна старица. Тя живее близо до чайния павилион „Хаги“. Старицата се грижи за гроба, пали свещи, слага цветя. А виждате ли ей онзи малък камък? – посочи той вляво от гроба на Шункин. – Старата жена слага и на него цветя, гори благовония и се моли. Тя плаща на храма да четем сутри и на двата гроба.
Аз се приближих до камъка. Той беше може би два пъти по-малък от онзи, който се издигаше на гроба на Шункин. На лицевата страна бе издълбано посмъртното име „Почтен праведник Киндай“, а на задната се четеше надпис: „Саске Нукуи, с псевдоним Киндай, ученик на Шункин Модзуя. Напуснал света на 14 октомври 40-а година Мейджи, на 82 години“.
Ето, значи, къде почиваше слепият музикант. Гробът му бе старателно почистен и подреден – старицата от чайния павилион „Хаги“ се бе погрижила и за него. Но надгробният камък бе по-малък от този на Шункин, пък и самата дума „ученик“ говореше сякаш за желанието на предания Саске да продължи и в смъртта да служи смирено на любимата си учителка.
Изправен на склона до двата камъка, огрени от лъчите на залеза, аз се любувах на разпрострелия се пред погледа ми град. Веригата на хълмовете се точеше на запад чак към будисткия храм „Тенноджи“. Може би тя не се бе променила от времето на стария Нанива. Отровена от пушека, зеленината вече бе загубила свежестта си, исполинските дървета бяха обрулени и прашни и пейзажът навяваше чувство на печал. Навярно когато тези паметници са били поставени, тук е била дивна местност, но и сега тя е неповторима с тишината и с красивата гледка, която се открива. Тук, над най-големия индустриален град на Изтока с безбройните високи сгради, прорязващи вечерния здрач, почиват, унесени във вечен сън и свързани с необичайна съдба, учителка и ученик. Осака се е променила неузнаваемо и само двата надгробни камъка напомнят за вечно живата любов на Саске и Шункин.
Родът Нукуи принадлежал към последователите на будистката секта Ничирен и всички Нукуи, освен Саске, са погребани в родното им градче Хино в провинция Гошу. Воден от повелята на чувствата си, Саске се отказал от вярата на своите прадеди и встъпил в сектата Доджо, за да не се раздели и в смъртта с любимата си. Всичко, свързано с погребението на двамата – как да се разположат надгробните камъни, колко да са големи те и къде да се издълбаят имената, – било, казват, решено още преди кончината на Шункин. Камъкът на нейния гроб бе висок шест шаку, а този на гроба на Саске – не повече от четири. Над гроба на Шункин бе разперила закрилнически клоните си голяма ела. А малко по-встрани, където клоните на елата едва достигаха, бе надгробният камък на Саске. Той приличаше на паднал на колене предан слуга.
Гледах двата гроба и си представях колко вярно е служил Саске на своята учителка. Изведнъж ми хрумна, че навярно и камъните имат душа. В тези двата може би се бяха вселили душите на влюбените и те и досега продължаваха да се радват на своето отдавна отлетяло земно щастие. Подвих колене пред гроба на Шункин и прочетох с благоговение молитва. После докоснах с ръка грапавата повърхност на камъка върху гроба на Саске. Поех нагоре. Погълнат от мисли, дълго бродих по хълма, докато слънцето не потъна зад големия град.
Неотдавна съвсем случайно ми попадна една книжка, озаглавена „Житието на Модзуя Кото“. Тя всъщност пробуди интереса ми към съдбата на Шункин. Книжката бе около трийсет страници, с едро написани йероглифи върху стара японска хартия. На третата година от смъртта на Шункин нейният ученик вероятно бе решил да издаде биографията є, за да я разпространи в тесен кръг приятели и близки. Книгата бе написана в стар стил и за Саске се говореше в трето лице, но нямаше съмнение, че той е събрал материала. Това даваше повод да се предполага, че Саске е и нейният автор.
Ето и откъс от книгата:
„Семейството на Шункин от поколения наред държеше аптека в района Дошо-мачи в Осака. На фирмата на магазина пишеше „Ясудзаемон Модзуя“. Бащата на Шункин – Ясудзаемон, бе седмият търговец в рода. Майка є Шиге произхождаше от фамилията Атобе от квартала Фуя-чо в Киото. Тя бе дарила Ясудзаемон с двама синове и четири дъщери. Шункин, родена на 24 май 12-а година Бунсей, бе втората дъщеря в семейството.
Още като дете Шункин правеше впечатление с изключителната си интелигентност, изящна външност и изтънченост. На четиригодишна възраст тя започна да учи танци и без много труд постигна такава пластичност и грация, че надмина дори най-добрите танцьорки. Очарован, учителят є казваше, че с външността си и с таланта си тя би
могла да стане най-известната гейша в страната, ако не произхождаше от такова заможно и почтено семейство. Шункин се научи да чете и пише по-рано от другите деца в семейството и скоро надмина двамата си братя“.
Чувствата, които Саске е изпитвал към Шункин, ме навеждат на мисълта, че някои неща в тази история са доста преувеличени. Но съществуват и други доказателства за грациозността и изтънчеността на Шункин.
По онова време жените били ниски на ръст. Самата Шункин била около пет шаку, с фино личице, малки и много изящни китки и глезени. Запазена е една нейна снимка, направена, когато Шункин е била на трийсет и седем години. Лицето є е овално, с класическа форма, а деликатният є нос и прекрасните є, с великолепен разрез очи са сякаш изваяни с любов от пръстите на скулптор. В тази напукана и избеляла от времето като далечен спомен фотография не откриваме нищо повече от присъщото изящество на жена от заможно осакско семейство – красива, но лишена от индивидуалност. Шункин изглежда и на трийсет и седем, и на двайсет и седем години. Снимката е направена след почти две десетилетия, откакто е загубила зрението си. Но като я гледаш, не ти се вярва, че е сляпа, по-скоро ти се струва, че само е притворила очи.
Харуо Сато веднъж заявил, че глухите изглеждат глупаци, а слепите – мъдреци. В стремежа си да долови какво му говорят, глухият мръщи вежди, кокори очи, отваря уста, протяга шия и това го прави смешен и глупав. А слепецът седи спокойно, с леко наклонена глава, и погледнат отстрани, прилича на потънал в дълбок размисъл мъдрец. От друга страна, ние може би просто сме свикнали с притворените, излъчващи състрадание очи на Буда и будисатвите. Те ни карат да се изпълваме с преклонение пред милосърдието и благодетелността им. А и Шункин от снимката е толкова миловидна, че в притворените є очи, като във взора на богинята на милосърдието Каннон, се долавя състрадание.
Доколкото ми е известно, това е единствената снимка на Шункин. В детството є фотографията все още не е била позната в Япония, а и в същата година, когато е направена снимката, Шункин е била неочаквано сполетяна от такова нещастие, след което тя за нищо на света не е могла да разреши да я снимат. Как е изглеждала в действителност, можем да съдим
само по тази избледняла вече от времето снимка. Читателят навярно ще добие твърде смътна и неточна представа за Шункин, но фотографията е по-неясна дори от описанието, което се постарах да направя.
Откъс от „Татуировката“ на Джуничиро Танидзаки.
