Откъс от "Среднощно слънце" на Ю Несбьо

„Тримата се изгубиха в гората. Четвъртият, костюмар с пушка, спря и извика нещо. Не чух какво.

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа

През следващите няколко минути излязоха извън полезрението им. Това беше шансът ми да избягам. Да хукна към селото, да взема фолксвагена. Ако ти е мил животът, сега е моментът, казах си. Грабвай парите и...

Две точки.

Сега разбрах на кого е викал онзи тип. Бяха помислили за всичко. Кучета. Водеха две кучета. Безшумни кучета. В моите представи кучета, които не лаят, докато тичат навън, са адски добре дресирани. Накъдето и да хукна, нямаше измъкване.

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си

Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио

Положението не изглеждаше никак розово. Не беше чак лошо колкото преди три минути – тогава стоях с дуло в устата, – но пък и ситуацията се бе променила. Далечният крехък звън ме известяваше не само, че ме преследва банда негодници, а и че имам какво да загубя. Все едно забих в плътта си два ножа. Единият – горещ, другият – студен. Щастие и страх от смъртта. Какво дяволско нещо е това надеждата.

Огледах се.

Очите ми спряха върху ножа на Кнют.

Щастие и страх от смъртта. Надежда.

Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас

Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли

Изчаках и последният да потъне в гората с кучетата, извадих паласката от стената, отворих вратата и изхвърчах навън.

Коленичих по трупа на елена. Оттам се вдигна рояк мухи. И мравките го бяха налазили. Козината на подутия труп сякаш беше жива. Надзърнах през рамо. Временно хижата щеше да ме скрива от погледите им. Но нямах много време.

Затворих очи и забих ножа в корема на мъртвото животно.

Газовете вътре се освободиха с продължителен стон.

Разпорих корема на елена. Вътрешностите започнаха да се изсипват на земята и аз затаих дъх. Имаше по-малко кръв, отколкото очаквах. Навярно се бе събрала в долната част на трупа и вече се бе съсирила. Или я бяха изпили. Защото живот кипеше не само от външната част на тялото. Плътта пукаше, разяждана от белезникави червеи, които пълзяха и се множаха. Отврат.

Поех си дъх. Затворих очи, потиснах гаденето, което напираше в гърлото ми, и вдигнах червения шал над устата и носа ми. Бръкнах с две ръце в отвора и извадих огромна слузеста торба – най-вероятно стомаха. Рязнах тук-таме с ножа, за да го освободя напълно. Пуснах го и той се търкулна по земята.

Вторачих се в тъмната утроба. Изтръпвах при мисълта да се напъхам вътре. Само след броени минути, а навярно дори секунди, щяха да пристигнат! И така да е, няма да вляза в тая гнусна слузеста пихтия, казах си. Тялото ми просто отказваше.

Излая куче. Мамка му.

Пред очите ми изплува Леа, очите ѝ, устните. По лицето ѝ бавно се разстила усмивка.

- Ти успя, Юлф – казва тя с плътния си топъл тембър.

Преглътнах с мъка, разтворих прореза и се вмъкнах в търбуха на мъртвия елен.

Макар еленът да беше едър и да бях извадил голяма част от карантиите му, вътре беше тясно. Едвам се напъхах. А трябваше и да „затворя“ след себе си. Целия лепнех от всевъзможни телесни течности. Вътре беше топло заради газовете и енергията, освобождавана по време на гнилостните процеси, както и заради топлината, отделяна от активно пъплещите буболечки. Нали и в мравуняците непрекъснато е топло по същата причина. Вече не можех да сдържам гаденето. Повърнах няколко пъти. Опитах се да не вдигам шум.

После ми поолекна. Но все още не бях напълно скрит. Всеки, доближил трупа, щеше да ме види. Как да затворя процепа? Опитах се да хвана кожата от двете страни на прореза и да съединя ръбовете, но те бяха толкова слузести, че ми се изплъзваха.

Задаваха се още по-сериозни проблеми. С едри скокове към мен приближаваха две огромни черни кучета.

Хвърлиха се върху мъртвия елен. Едното завря глава в отвора и посегна да ме ухапе. Цапнах го с ножа и то мигом отстъпи. И двете псета нададоха лай. Трябваше час по-скоро да затворя процепа – преди да са дошли хората. Олелията, вдигана от кучетата, ставаше все по-оглушителна. До мен вече долитаха и мъжки гласове.

- Хижата е празна!

- Ей там има животно!

Пробих кожата на елена и прокарах острието така, че да захване и отсрещния ръб на раната. Така сближих ръбовете и ги защипах с ножа. Ножът ми послужи като телбод. Криво-ляво затворих процепа. Сега ми оставаше само да чакам и да се надявам кучетата да не са обучени да говорят.

Чух да се приближават стъпки.

- Разкарай псетата, Бабанке. Нали уж много те слушали.

Усетих как изстивам. Да, гласът беше на мъжа, отбил се в апартамента ми в Осло, за да ме убие. Йони се беше върнал.

- Пощуряха заради мършата – отвърна Бабанката. – Не е лесно да се владееш, като имаш толкова малко мозък и толкова силни инстинкти.

- За кучетата ли говориш, или за себе си?

- Мамка му как смърди! – изпъшка трети глас. Тутакси го познах: Брюнхилсен от задната стаичка, дето все хитруваше на карти. – Какво се е закачило за рогата му? И защо всички черволаци са навън? Дали да не проверим...

- Изкормили са го вълци – обади се Матис. – Пардон, ама внимавайте да не вдишате миризмата, защото е отровна.

- Сериозно ли? – попита спокойно Йони.

- Ботулизъм – поясни Матис. – Спорите се разнасят из въздуха. Една е достатъчна да убие човек.

Проклятие! Нима след всичко, което преживях, щях да пукна от някаква шибана бактерия?

- Най-честият симптом е замъглено виждане – продължи Матис. – Често говорът е завален. Това е причината незабавно да изгаряме телата на мъртвите северни елени. Искаме да сме сигурни, че ще запазим доброто си зрение и нормалната си реч.

Настъпи мълчание. Представях си как Йони се взира в Матис и се опитва да разшифрова неразгадаемата му полуусмивка.

- Бабанке, Брюнхилсен – обади се Йони, – претърсете хижата сантиметър по сантиметър. Вземете проклетите псета.

- Не е вътре. Невъзможно е – възрази Брюнхилсен.

- Знам. Но ако намерим парите и дрогата, значи все още е наблизо.

Чух как Бабанката и Брюнхилсен теглят отчаяно лаещите кучета нататък.

- Ще прощавате за въпроса, ама ако не откриете нищо, тогава какво?

- Тогава сигурно си бил прав – отвърна Йони.

- Сигурен съм, че той управляваше лодката – настоя Матис. – Тя беше само на петдесетина метра от брега, а той е грозен южняк. Тук нямаме такива. Ако гребе здраво и вятърът остане постоянен, за едно денонощие ще се отдалечи много.

- А ти си го видял, докато си лежал на камъните по брега посред нощ?

- Да. През лятото там се спи най-добре.

Усетих как нещо пъпли по прасеца ми. Беше прекалено голямо за червей или мравка. Дишах през устата. Усойница? Мишка? О, моля те, Боже, дано е мишка. Сладка, мъхната мишчица – пък ако ще и да е гладна. Само да не е...

- Сериозно? – Йони понижи глас. – Наистина ли от селото дотук се стига най-бързо по този път, заобикаляйки цялото възвишение? Отне ни повече от час. Последния път бях сам и взех разстоянието за по-малко от половин час.

- Да, но ако той беше в хижата, щеше да те застреля.

Животното – или каквото беше – се изкачваше нагоре по крака ми. Изпитвах почти непреодолимо желание да го изтръскам, но знаех, че и най-малкото движение или звук ще ме издаде.

- Да ти кажа – разхили се Йони, – за това, последното, дълбоко се съмнявам.

- И защо? Вярно, раменете ти са тесни, ала затова пък главата ти е достатъчно голяма за мишена.

- Юн Хансен може да стреля, но го е страх.

- Сериозно? Ако беше казал малко по-рано, щях да ви преведа по по-бърз маршрут...

- Казах ти, глупако!

- Да, ама явно нещо не сме се разбрали.

Животното стигна до коляното ми и продължи нагоре по бедрото. В същия миг съобразих, че то пълзи под панталона ми.

- Шшшт!

Да не би да бях извикал или да бях шавнал?

- Какъв беше този звук?

Възцари се пълна тишина. Притаих дъх. Мили Боже...

- Църковните камбани – поясни Матис. – Днес погребват Вилям Свартщайн.

Да не би да е леминг? Чувал бях, че хапят много лошо. Животното вече приближаваше мъжкото ми съкровище. Внимателно хванах крачола на панталона и го свих плътно с юмрук, така че да блокирам достъпа до ценните ми атрибути.

- Тая воня не се трае. Да се махаме – предложи Йони. – Дайте да проверим надолу по потока. Може да се е скрил там.

Чух стъпки по пирена. В крачола ми животното направи няколко опита да се провре през стеснението, но разбра, че тунелът е затворен, примири се и се върна по същия път.

- Тук няма нищо! Само винтовка и костюм! – извика глас от хижата.

- Добре, момчета, да се връщаме, преди да е заваляло.

Изчаках известно време – стори ми се цял час, но може да е било и десет минути. После издърпах ножа от еленската кожа и надникнах.

Беше чисто.

Допълзях до потока по корем. Потопих се в леденостуденото корито и оставих водата да ме облива, да ме очисти от смъртта, от шока, от гнилоча.

Полека-лека се върнах към живота.“