Комунистическата партия
Що се отнася до реалната мощ на Комунистическата партия, триумфираща след проведените избори, трудно е да се даде категоричен и сериозен отговор. Партията днес наброява 400 000 членове, но дори шефовете ѝ признават, че 50 % от тях са опортюнисти. Престижът на СССР и изключителната роля на партията в съпротивата допринасят за този успех.
Що се отнася до същинската политическа доктрина, с колебание бихме могли да твърдим, че 25 % от избирателите на Комунистическата партия са гласували за доктрината ѝ. Между другото тази доктрина е представена пред избирателите в доста омекотен и привлекателен вариант: няма революция, няма колхози, няма посегателство върху частната собственост, не предстои национализация или експроприация на малки предприятия, няма диктатура на пролетариата. „Ние искаме, твърди Г. Димитров, да стигнем постепенно и поетапно до социализъм.“ В този смисъл партията следва еволюцията на всички комунистически партии в света: тя е отхвърлила почти всички лозунги от последните двадесет и пет години поради овехтялост и непригодност. Тя притежава всичко необходимо, за да поведе – енергия, жизненост и дисциплина, подобно на събратята си от цял свят; партията притежава дори способността да вдъхнови абсолютна преданост. За да разшири престижа си, тя изкусно подчертава подкрепата на СССР в дебатите за Тракия срещу исканията на Гърция за репарации. По съвсем естествен начин тя се представя като единствената партия, способна да осъществи политика на тясно сътрудничество, или както се казва, „на вечно приятелство“ със СССР, политика, която мнозинството от българите смятат за единствено възможна в този момент.
Лидер на партията е легендарна фигура от героичния международен комунизъм от недалечното минало, героят от процеса за Райхстага, приятелят на Сталин, Г. Димитров. Днес той е един доста изтощен човек, твърди се, че е болен, но престижът му е ненакърнен. Той говори пред хора с удоволствие и е открит и откровен: страстната агресия на неговите речи е добре позната от американци и англичани, които той често взима на прицел.
Старата комунистическа гвардия слуша с горчивина и неудобство призивите към умереност, към „поетапен социализъм“ и непреглъща лозунги от рода на „законност и публичен ред“, които бившият организатор на световната революция, министър-председател на страната от ноември 1946 г., издига пред тях. Той вероятно също не е много щастлив от тази роля, но неговата преданост към партията е безгранична: доказал го е в миналото, доказва го и сега. След като е мечтал и работил за световната победа на Комунистическата партия, днес се задоволява с битка за победа на партията в България.
Днес Комунистическата партия заема първа позиция в България, но тя не го дължи нито на своя лидер, нито на волята на народа. Тя го дължи на победата на Червената армия и на руската окупация, на господството върху всички административни механизми в страната, върху целия държавен апарат, постигнато през последните две години. И ако днес тя се явява като основен победител на изборите, то е защото българският електорат е преценил, че другите партии нямат никакъв шанс да завладеят и задържат властта в страната при актуалните обстоятелства. Ако българските избиратели бяха в състояние да се явят пред урните убедени в реалната мощ на техния вот, т.е. сигурни, че този вот ще произведе съответното на резултатите правителство, което ще управлява и ще се задържи на власт с демократични методи, вероятно Земеделската партия щеше да се окаже победител над комунистите. И тук опираме до порочен кръг, тъй като само един нормален политически живот би променил, по-скоро обновил манталитета на българския избирател, а нормален политически живот е невъзможен без нормална изборна психологическа нагласа, за която говорихме по-горе.
Заключение
Всичко казано до тук ни свежда до заключението, че България все още не е зряла за демократичен режим по западен модел. Бихме могли да твърдим, че народът е доста закъснял в политическото си развитие, за да успее да установи и поддържа демократичен режим. Но подобно твърдение би било абсолютна грешка. Българският избирател притежава добре развит политически усет, който не се различава по нищо от политическия усет на избирателите във всяка демократична държава. От истинска политическа изостаналост в България са били белязяни всички последователни правителства: те заслужават осъдително отношение за пълната неориентираност на българския избирател, за липсата на доверие в собствените му сили.
Откъс от „Ромен Гари и френската дипломатическа поща”, съставител Райна Карчева.
