Минаваше девет вечерта, когато Габриела слезе от кануто с мотор на дока в Нуево Рокфуерте. Плати на водачите и хвърли празната си раница в една кофа за боклук. Това не беше от най-добрите ѝ мисии, но и не беше от най-лошите, помисли си тя. Видя дива пантера на рождения си ден. Колко често се случваха подобни неща?
Зареди мобилния си телефон и се канеше да си провери съобщенията, когато звънна майка ѝ.
– Здравей, миличка – започна Мейбъри Роуз. – Честит рожден ден. Цял ден ти звъним, но ти не отговаряш.
– В Еквадор съм – обясни Габриела. – Допреди малко нямах покритие.
Габриела чу баба ѝ Фани да вика „Честит рожден ден“.
– По всичко изглежда, че баба все още живее при теб – каза тя на майка си.
– Поне за известно време – отвърна Мей. – Мислим да продаваме. Не можем да си позволим да оправим повредите. Никой не може.
Преди шест месеца буря от четвърта категория връхлетя Скун, малкото крайбрежно градче в Южна Каролина, където бе расла Габриела. Къщи бяха изместени от основите им, лодки бяха изхвърлени на брега, вили, пазени поколения наред, бяха с отнесени покриви, оставени без прозорци. Беше съобщено, че рибарският кей е бил отнесен чак до остров Окракоук.
– Ами застраховка? – попита Габриела.
– Нямахме. Почти никой в града няма. Прекалено скъпо е.
– Къде ще отидете?
– Още не сме го измислили. Където баща ти си намери работа. Дори да стегне лодката, няма къде да я закотви. Доковете за лодки ги няма. Само колчетата са останали.
Бащата на Габриела имаше лодка за чартърни превози. Когато тя беше на десет, започна да работи като матрос. Изкара колежа с парите, които печелеше през лятото. Когато замина да работи в Ню Йорк, братовчед ѝ Анди пое работата на матрос.
– Когато се върнах по Коледа, не бяхте толкова притеснени – отбеляза тя.
– Все си мислехме, че градът подлежи на финансиране от фонда за извънредни положения, но пари така и не дойдоха – обясни Мей. – Сега строителният предприемач прави оферти за къщите. Много са ниски, но повечето от нас нямат друг избор.
– Няма да се откажа от къщата си – надигна глас баба Фани. – Това е била къщата на мама и на нейната майка.
– Къщата няма покрив – напомни ѝ майката на Габриела. – Покрита е със син винил. В хола ти има дърво.
– Може да се оправи – заяви Фани. – И къщите, и лодките, и доковете могат да се оправят. Просто имаме нужда от пари, а има начин да ги получим, ако Габриела ни помогне. Имам план.
– Планът ти са откачени приказки – сряза я майката на Габриела. – Това не е никакъв план.
Габриела погледна часовника. Трябваше да се облече в чисти дрехи и да се обади по телефона.
– Утре си тръгвам от Еквадор – каза тя на майка си. – Ще сменя билета за Ню Йорк с нов за Чарлстън и ще обсъдим всичко, когато се прибера.
***
При смяната се наложи да вземе нощен полет от Кито. Така се оказа в Чарлстън в 13:30. Взе автомобил под наем и подкара към родния си град Скун. Нямаше много за гледане. Градът се намираше на час от Чарлстън и в него живееха отрудени хора. Повечето витрини бяха тухлени. Някои от прозорците бяха все още със заковани летви. Къщите бяха дървени. Нищо особено. Градът не беше от живописните туристически дестинации, но риболовът беше феноменален. Риболов на затънтени места на запад и съвършени океански течения на изток. Естествено пристанище.
Габриела си каза, че ако си роден по тези места, времето е само за суитшърт. Сиво небе със студен дъждец. Ако обаче си от Атланта или Тампа, щеше да ти трябва зимно яке. На паркинга пред супермаркет „Пъбликс“ имаше малко автомобили. Лампите бяха запалени в кафенето на Еди. Дотук с дейността. Преди година беше различно. Пред „Пъбликс“ имаше много повече автомобили и много повече пешеходци по Мейн Стрийт. Паркингът към кея щеше да е пълен с автомобили.
Родителите ѝ живееха в покрайнините на града. Достатъчно близо до крайбрежието, за да усетят леко солената мъгла в ден като днешния, достатъчно навътре в сушата и на леко възвишение, за да бъдат защитени от приливите. Къщата им беше малка, дървена, върху хиляда квадратни метра. Форд 150 – пикап и празен влекач за лодка бяха паркирани отпред.
Габриела познаваше много добре миризмата у дома. Щеше да носи дъха на детството ѝ – освежител за въздух „Морски бриз“, купени от магазина донъти и котешка храна.
Тя беше живяла сама достатъчно години и миризмата в къщата вече не беше миризмата на дом. Домът ѝ беше апартаментът в Сохо. Там миризма нямаше.
Паркира зад пикапа на баща си и двайсет минути по-късно беше на малката маса в кухнята с майка си и баба Фани. Габриела стискаше в ръце горещ ментов чай и се стараеше да се съсредоточи над онова, което говореха.
Мислите ѝ не спираха да се лутат към разговора, който проведе с адвокатката от Ню Йорк, която я беше наела, за да вземе амулета от Еквадор. Не мина никак добре. Да ѝ каже, че някаква пантера беше избягала с ценния амулет, бе все едно да обясни на учителката по 16 математика в четвърти клас, че кучето ѝ е изяло домашното.
– Този предприемач е самият дявол – заяви Фани. – Искал да построи един от ужасните курорти за двойки. Принуждава банката да отнеме куп имоти и се опитва да купи къщите евтино. Това включва къщата на майка ти и къщите на почти всички, които познаваш.
– Поне някой иска да купи къщите – обади се Мей. – Другата възможност е просто да се махнем и да изгубим всичко.
– Казвам ви, че трябва да оправим кея. Трябва да възродим риболова отново – не спираше Фани.
– Колко ще струва да се оправи кеят? – попита Габриела.
– Някъде към петнайсет милиона – уточни Фани.
Габриела се приведе напред.
– Моля?
– Това включва и други неща, които вървят с кея – започна да обяснява Фани. – Трябва да построим отново бара за фиш енд чипс на Фред Гимлет на паркинга. Той беше отнесен. Можем да помогнем и на някои от хората, които искат да останат. Можем да им дадем заем, докато си стъпят на краката.
– И как точно ще намериш петнайсет милиона долара? – попита Габриела.
– Тук идва твоята роля – каза Фани. – Имам план. Помниш ли, когато беше малка и ти разказвах истории за тайната стая в къщата на пралеля ти Маргарит на Сейнт Винсънт? Под дюшемето в спалнята на Маргарит. В онази тайна стая трябва да има какви ли не неща, които са принадлежали на Черната брада. Маргарит говореше за сандък, пълен с карти и дневник. Та се надявам да отидеш там и да намериш сандъка и може би да откриеш картата, която води към съкровище.
– Не говориш сериозно – ахна Габриела.
– Нали с това се занимаваш? – попита Фани. – Търсиш съкровища.
– Да, но това е различно. Това е съкровище от приказките.
– Почти сигурна съм, че е истинско – настоя Фани. – Маргарит каза, че било истинско.
