Бу не беше от конете, които обикновено се срещаха в задните улички на Източен Лондон. Не беше нито набит товарен кон с рошави крака, нито тънковрат породист състезателен кон от онези, които набързо впрягаха в двуколка за нелегално състезание на двупосочния асфалтов път, след което резултатите се записваха в тефтерите за залози и се разменяха големи суми от незаконни залагания. Не беше и добродушен и търпелив кон от някое училище по езда в Хайд Парк или пък от онези различни по вид късокраки и набити понита, черно-бели или инатливи, които понасяха, понякога търпеливо, а понякога не съвсем, да бъдат яздени надолу по стълби, да ги карат да прескачат варели с бира или да влизат в асансьори, за да могат собствениците им да ги яздят по балконите на блоковете и да се заливат от бурен смях.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа
Бу беше чистокръвен и едър кон от породата „Сел Франсе“, чиито здрави крака и силен гръб не бяха съвсем типични за нея. Беше атлетичен, но стъпваше съвсем уверено. Късият му гръб бе идеален за скокове, а благият му, направо ангелски, нрав го правеше крайно толерантен и дружелюбен. Изобщо не се притесняваше и от най-натовареното улично движение и много обичаше компания. Освен това толкова бързо се отегчаваше, че Папа се бе принудил да му окачи ужасно много топки на въжета в отделението, за да го забавлява. Каубоя Джон постоянно мърмореше, че сигурно се мъчи да му уреди място в баскетболната лига.
Другите хлапета в училището на Сара или в квартала се забавляваха, като гълтаха прахчета в малки хартиени пликчета или найлонови торбички, крадяха коли, които да форсират във все по-малкото пустеещи парцели наоколо, или прекарваха часове наред, обличайки се като знаменитости, като разглеждаха списанията с много по-голям интерес от учебниците си. Тя не се интересуваше от подобни неща. В мига, в който Сара сложеше седлото и вдъхнеше познатия аромат на топъл кон и чиста кожа, забравяше за всичко останало.
Когато яздеше Бу, тя се откъсваше от всичко дразнещо, неприятно и потискащо. Така забравяше, че е най-слабичкото момиче в класа и единственото, което нямаше особена причина да носи сутиен, както и че само тя и Рене, турското момиче, с което никой не говореше, нямаха телефон или компютър. Забравяше, че са само двамата с Папа.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си
Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио
В добрите им дни тя изпитваше към коня преклонение пред величието му, възторг от невероятната сила под себе си и онова, което той бе готов да направи за нея. Той се държеше лошо само когато тя не успееше да го помоли правилно – ако умът й още бе в училището или беше жадна или уморена – а удоволствието, което струеше от него, когато изпълнеха правилно някое движение, направо предизвикваше стягане в гърлото й. Бу беше неин и много специален.
За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!
Папа често обясняваше на хора, които не разбираха от коне, че е все едно да се качиш на „Ролс-Ройс“, след като си бил в трактор: всичко е прецизно настроено, елегантно и получаваш мигновен отговор. Общуването бе тихо, вместо да се крещи и да се ръкомаха. Постигаш единение на мисъл и воля. Тя молеше Бу, а той се приготвяше, хълбоците му се стягаха, едрата му глава се отпускаше към гърдите и й даваше онова, което тя иска. Единствените граници пред него бяха тези, които Сара поставяше. Папа винаги казваше, че Бу има най-голямото сърце от всички коне, които някога е познавал.
Отначало не беше така: Сара още имаше два белега като бледи луни на ръката си, където я беше ухапал, а когато в първите дни бяха почнали да го укротяват, имаше случаи, когато се откъсваше от здравата юзда и хукваше през парка, вирнал високо опашка като знаме, докато майките пищяха и тичаха встрани с количките си, а Папа се молеше високо на френски само да не удари някоя кола. Папа всеки път й казваше, че грешката е нейна, и понякога й идваше да му се разкрещи, но сега знаеше доста повече и разбираше, че той е бил прав.
Конете, вероятно повече от всяко друго създание, бяха формирани като характер от човека. Може по рождение да са били неспокойни, плахи или злонравни, но реакциите им към околните изцяло се определяха от отношението към тях. Едно дете би ти дало втори шанс с надеждата да го обикнеш. Кучето би се върнало покорно при теб даже и след като си го набил. Но един кон никога не би допуснал нито теб, нито друг човек близо до себе си повторно. Затова Папа никога не му викаше. Никога не си изпускаше нервите, не се ядосваше даже и когато бе ясно, че Бу се държи невъзпитано или лудее като всеки тийнейджър.
Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас
Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли
А сега беше на осем години, напълно пораснал. Беше възпитан в добри маниери, умен и умел в изпълнението на различни задачи, и достатъчно елегантен, ако Папа бе преценил правилно, както правеше с всичко останало, за да понесе Сара далеч от този хаотичен град към светлото й бъдеще.
