Март 1917 година
Царско село
В сумрачния Александровски парк прокънтяха изстрели. Седнала на перваза в кабинета на баща си, Олга обърна глава към звука. През дните и седмиците, откакто в Петроград избухнаха бунтовете, беше чувала стрелба, но никога от толкова близо, никога с такъв звук на окончателност. Странно, но първата ѝ мисъл беше не за напредващи войници, а за брат ѝ и неговия пистолет играчка – спомни си как той стреляше по въображаеми врагове, докато тук, в този момент, между дърветата се прокрадваха истински чудовища.
В другия край на стаята, скрита в мрака, забулил двореца, откакто срязаха електрическите жици преди няколко дни, майката на Олга загърна раменете си в шал. Светлината на свещите хвърляше отблясъци като тъмни пламъци по огромните лавици с книги, които покриваха стените, и осветяваше умореното лице на императрицата.
– Абдикирал ли е? – прошепна тя.
Олга усети как паниката я стисва за гърлото. Отново се извърна към прозореца. Представи си, че във все по-гъстия мрак може да види оранжевото сияние на големи огньове.
– Не разбирам. В полза на Алексей ли?
Тя погледна към мама. Хроничната болест на Алексей открай време го караше да изглежда по-голям, но той все пак беше само на дванадесет – още дете, прекалено малко, за да се нагърби с тегобите на управлението.
Застанал пред царицата, генерал-майор Резин – военният, поел командването на гарнизона, който защитаваше семейството на Олга, прочисти гърло.
– Не, Ваше Височество. По-сложно е. Все още получаваме информация от фронта, но изглежда, че Негово Императорско Величество е бил крайно настоятелен по въпроса. Предложил е короната на брат си, великия княз Михаил, но великият княз е отказал. Думата е създала временно правителство, за да реши какво ще се случи оттук нататък, но както казах, ще разберем повече, когато Негово Величество се върне.
Олга отново насочи вниманието си към мама, без да се вслушва в продължаващата стрелба, която не се приближаваше до портите на двореца, но не се и отдалечаваше. След като от седмици се грижеше за брат си и сестрите си, които страдаха от тежка форма на морбили, Олга нямаше нито време, нито енергия да се осведомява за политическите събития, но беше чула достатъчно и знаеше, че в столицата кипят вълнения. Имаше протести във фабриките за въглища; протести на опашките за хляб. Постоянни прекъсвания на тока засягаха и жилищните домове с евтини квартири, и дворците на аристокрацията; демонстрациите и призивите за промяна ставаха все по-силни, докато войната срещу Централните сили продължаваше да изсмуква ресурси от къщите и браншовете.
Но абдикация?
Между белите гънки на воала на Червения кръст, който носеше от началото на войната, лицето на мама помръкна, а светлите ѝ очи започнаха да се стрелкат из стаята.
– Не разбирам – промълви тя. – Просто не разбирам.
Протегна тънката си ръка и започна да маха отново и отново с пръсти; Олга разпозна движението, пристъпи напред и взе ръката на майка си в своята, като търсеше някаква логическа пътека в собственото си объркване. Чуваше в главата си шум – неспирен рев, шума на вълни, които се разбиват в корпуса на кораба. С абдикацията на баща ѝ ситуацията беше станала точно такава, каквато се страхуваше. Самата дума беше така окончателна, че ѝ се повдигна и не можеше да я изрече: „революция“. Тя стисна ръката на мама и видя как пръстите на Резин се стягат върху плоския ръб на шапката му.
– Къде е татко?
– Пътува насам, велика княгиньо – отговори Резин, – но според Временното правителство дворецът не е най-безопасното място – нито за Негово Императорско Величество, нито за вас. Боя се, че Временното правителство вече не може да гарантира безопасността ви.
