Има моменти, когато се чудя дали не съм вече мъртва. Това не е живот; чаках в тъмнината, в тишината, в стая толкова мизерна, че вече съм забравила миризмата на чистия въздух. Нощното гърне е така препълнено с отпадъците ми, че заплашва да прелее, ако скоро някой не дойде да го изпразни.
Кога идваха за последно? Всичко се е сляло в една дълга нощ.
През зимата беше по-добре. През зимата хората в Стора-Борг бяха затворници също като мен; всички стояхме в дневната, докато снегът засипваше колибата. Имаха лампи за през деня, а когато маслото свършеше, свещите държаха тъмнината под контрол. След това дойде пролетта и ме преместиха в склада. Оставиха ме сама без светлина и без никакъв начин да измервам часовете, без да мога да отлича ден от нощ. Компания ми правят само оковите на китките ми, пръстеният под, разглобеният стан, изоставен в ъгъла, и старото счупено вретено.
Може би вече е лято. Чувам стъпките на слугите, които тропат в коридора, скърцането на вратата, когато влизат и излизат. Понякога чувам пискливия, пронизителен смях на прислужничките, докато си бърборят навън, и разбирам, че времето е станало по-меко, че вятърът вече не хапе. И аз затварям очи и си представям долината през дългите летни дни, когато слънцето стопля костите на земята, докато лебедите не отлетят към езерото, а облаците не се вдигнат, за да разкрият дълбочината на небето: ярко, яркосиньо, толкова ярко, че ти иде да заплачеш.
†
Три дни след като Бьорн Бльондал посети дъщерите в Корнса, баща им – окръжният инспектор на Ватнсдалур Йон Йонсон – и жена му Маргрет тръгнаха към къщи.
Йон, леко приведен жилав мъж, преживял петдесет и пет зими, със снежноруса коса и големи уши, които го правеха да изглежда глуповат, вървеше пред коня им, водейки го за юздите и стъпваше върху неравната земя със заучена лекота. Съпругата му, която седеше върху черната им кобила, беше уморена от пътуването, въпреки че не би си го признала. Тя седеше с леко изправена брадичка, главата ѝ се крепеше на тънка трепереща шия. Погледът на подпухналите ѝ очи се местеше от ферма на ферма, докато отминаваха малките къщурки в долината Ватнсдалур, затваряше очи само когато получаваше пристъпи на кашлица. Когато те утихваха, тя се навеждаше през коня, за да се изплюе, после изтриваше уста с края на шала си, нареждайки кратка молитва. Когато това се случеше съпругът ѝ понякога накланяше глава към нея, като че ли смътно загрижен да не падне от коня, но иначе продължаваха пътуването си без прекъсване.
Маргрет, която беше уморена от поредната изтерзаваща кашлица, плю върху тревата и притисна длани към гърдите си, за да си поеме дъх. Когато проговори, гласът ѝ беше дрезгав.
– Виж, Йон, хората в Ас имат нова крава.
– Ммм? – Съпругът ѝ се беше вглъбил в мислите си
– Казах – отбеляза Маргрет, прочиствайки гърло, – че хората в Ас имат нова крава.
– Така ли?
– Изненадана съм, че не я забеляза сам.
– Наистина.
Маргрет примигна срещу праха и светлината и забеляза неясната форма на къщурката в Корнса далеч напред.
– Почти стигнахме.
Съпругът ѝ измърмори в съгласие.
– Кара те да се замислиш, нали, Йон. Ние можем да се справим с още една крава.
– Можем да се справим и с много други неща.
– Но ще е хубаво да имаме още една крава. Ще има допълнително масло. Можем да си позволим още един работник.
– Всичко с времето си, Маргрет, любов моя.
– Тогава ще съм мъртва.
Тези думи прозвучаха по-горчиво, отколкото тя искаше. Йон не отговори, само промърмори на коня, за да го пришпори, а Маргрет се намръщи, втренчена в гърба на шапката му за езда – искаше ѝ се да се обърне. Когато той продължи да крачи тежко напред, тя си пое дълбоко дъх и пак погледна към Корнса.
Беше късен следобед и светлината избледняваше над полята, пропъдена от небето от ниските облаци, които се събираха на изток. Парчетата стар сняг върху хребета на планината понякога изглеждаха тъмни и сиви, а после, когато облаците се преместеха, ставаха поразително бели. Летните птички се стрелкаха над полята, за да хванат насекомите, които летяха над тях, и се чуваше недоволното блеене на овцете, докато малките момчета ги подкарваха през долината към стопанските постройки.
В Корнса Лауга и Стейна излязоха от къщурката, за да донесат вода от потока в планината. Лауга си търкаше очите от слънцето, а Стейна разсеяно клатеше кофата си, докато вървеше. Не си говореха.
Двете сестри работеха в пълна тишина през последните няколко дни, обръщаха се една към друга единствено за да поискат лопатата или да попитат коя бъчва с осолена треска трябва да се отвори първа. Тишината, която започна след кавгата, последвала посещението на окръжния комисар, беше наситена с гняв и безпокойство. Усилието да говорят колкото може по-малко една с друга изморяваше и двете. Лауга, разочарована от ината и непохватността на по-голямата си сестра, не можеше да спре да мисли какво щяха да кажат родителите ѝ за посещението на Бльондал. Неприятната реакция на Стейна на новината, донесена от Бльондал, можеше да повлияе на социалното им положение. Бьорн Бльондал беше властен мъж и едва ли му беше харесало да го предизвиква някакво си недорасло девойче. Не знаеше ли Стейна колко много разчиташе семейството им на Бльондал? Че това е дълг, който трябва да изпълнят?
Стейна се опитваше да не мисли изобщо за убийцата. Самото престъпление я караше да ѝ се гади, а споменът за безсърдечния начин, по който комисарят им натрапи престъпницата, караше гърлото ѝ да се свива от ярост. Лауга беше по-малката и не трябваше да ѝ казва какво трябва и не трябва да прави. Как можеше да знае тънкостите на социалните вежливости, които трябваше да се изпълняват за дебелите мъже в червени палта? Не. По-добре изобщо да не мисли за това.
Стейна остави тежестта на кофата да издърпа рамото ѝ надолу и се прозя широко. До нея Лауга също се прозя и за един кратък момент те размениха погледи, в които се четеше разбиране на взаимната им умора, но рязкото напомняне на Лауга да си покрие устата накара Стейна дасе намръщи и да сведе поглед към земята.
Нежните слънчеви лъчи затопляха лицата им, докато вървяха към потока. Нямаше вятър, а долината беше толкова спокойна, че двете млади жени забавиха крачка, за да са в хармония с природата. Наближаваха оголените скали, ограждащи потока, когато Лауга се завъртя, за да издърпа полата си от един бодлив храст, и забеляза кон в далечината.
– О! – Ахна тя.
Стейна се обърна.
– Сега пък какво?
Лауга кимна в посока на коня.
– Мама и тате – каза задъхано. – Върнали са се.
Тя присви очи срещу маранята над полята.
– Да, те са – каза като че ли на себе си. Внезапно развълнувана, тя тикна кофата си в ръката на Стейна и ѝ направи знак да продължи към потока. – Напълни ги. Можеш да се справиш и с двете, нали? По-добре ще е, ако аз... Аз ще отида да запаля огъня. Тя бутна Стейна по рамото по-силно, отколкото възнамеряваше, след това се обърна на пети.
Къпините край пътечката, се закачаха за чорапите на Лауга, докато бързаше към къщичката, изпълнена с облекчение. Сега тате щеше да се оправи с окръжния комисар и Агнес Магнусдотир.
Откъс от „Погребални обреди“ от Хана Кент
