15.
По отношение на характерите трябва да се стремим към четири неща, първото от които и най-важно е – да са добри. Както беше казано по-рано, характерът се проявява тогава, когато разказът или самото действие насочват към някакъв избор, и съответно характерът е добър, когато изборът е добър. И наистина, този характер може да се открие у всеки род хора: и жената може да притежава качества, макар че по-принцип е по-неспособна от мъжа, а също и робът, макар че по принцип е негоден.
Второ, характерът трябва да бъде подходящ. Един характер може да е мъжествен, но не върви жената да бъде мъжествена или страшна по същия начин като мъжа.
Трето, характерът трябва да бъде съответен, което е различно от това да бъде направен добър и подходящ, както беше казано.
Четвърто, трябва да бъде последователен. Ако пък човекът, който бива представян, е непоследователен, и желаният характер е именно този, при все това той трябва да бъде последователно непоследователен.
Пример за ненужно зъл характер е Менелай в „Орест“; за неуместни и неподходящи – Одисеевият плач в „Сцила“ и речта на Меланипа в едноименната трагедия; за непоследователен – Ифигения в „Ифигения в Авлида“, защото молеща за живота си по нищо не прилича на онази, която е по-късно.
Както в структурата на събитията, така и при характерите винаги трябва да се съблюдава или необходимото, или вероятното, така че онзи, който е някакъв, да казва или върши онова, което казва или върши, или по необходимост, или по вероятност, и едно да следва след друго или по необходимост, или по вероятност.
Ясно е, че и развръзката на фабулата трябва да произлиза от самата фабула, а не като в „Медея“ от театрална машина или като в „Илиада“ – от случката с отплаването. И тъй като приписваме на боговете способността да виждат всичко, то това средство трябва да се използва за неща извън сценичното действие – или такива, които са станали по-рано, поради което човек няма как да знае за тях, и някой бог трябва да ги съобщи, или по-късни, за които трябва да пророкува. С една дума, в развитието на действието не бива да има нищо нелогично, а ако има, то трябва да е извън трагедията, както е в „Едип цар“ на Софокъл.
Доколкото трагедията представя хора по-добри от нас, тя трябва да подражава на опитните портретисти, които, рисувайки лицата на хората, се стараят както да ги направят възможно най-подобни, така и да ги разкрасят. По същия начин и поетът, като представя хора гневни и разпуснати или с други подобни черти на характера, въпреки че те са такива, трябва донякъде да ги облагороди – както Омир направил Ахил добър, макар че той е образец за грубост.
Та за тия неща трябва да се внимава, както и за вживяванията, съпътстващи по необходимост поетическото изкуство, защото по отношение на тях често може да се сгреши. Но за това е казано достатъчно в издадените ми съчинения.
