Откъс от "Ноа Ноа" от Пол Гоген

Глава I

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа

СЪНОВИДЕНИЯ 

„Невероятно е, че в толкоз блясък загадъчност подобна може да се вложи“

Стефàн Маларме (Чуто)

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си

Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио

В отсъствието на твореца един любопитен и очакван приятел влезе в ателието, чиято открехната врата го приканваше; и още на прага посетителят застина, удивен от стените.

С пламенно желание, но и със страх беше побързал да дойде да види новите творби на Пол Гоген – ТАИТЯНСКОТО ТВОРЧЕСТВО, плод на тригодишен труд и съновидения на Острова, и предпазлив, поемайки целия риск, дори този да не разбере (откъдето идваше страхът), дълго беше забранявал на въображението си предварително да попари насладата с недискретни предположения за вероятности; сега беше дошъл с ясен ум и непредубедени очи и ето че изправен пред това празненство на младостта и слънцето върху тревожещи дори и със светлината си фонове, се удивляваше и очароваше от цялото това необичайно и спокойно великолепие – просто и абсолютно, на което нищо от нашия Запад не беше устояло.

В платната, все още издути от далечните ветрове, които ни ги бяха донесли и оживени от един едновременно примитивен и пищен живот, спокойствието на атмосферата придаваше на странната визия невероятно дълбока наситеност, простотата на линиите проектираше формите в безкрая, а неизчерпаемата светлина струеше от самата загадъчност, като я осветяваше и подчертаваше.

След първоначалното удивление, след първата възхита, любопитният се поддава на очарованието да се скита сам и замечтан, за да привикне към изпълненото с непознати неща съновидение. Постепенно проницателните коментари и находчивите тълкувания, които са последователни етапи на посвещаването и претендират да заместят завоевателския поглед на художника с демонстративния жест на критика, го повеждат по пътя на грешките, необходими за пълното отрезвяване; връщане към невинната отправна точка, която съдържа в по-голяма или по-малка степен бавно извършената от една криволичеща арабеска еволюция...

Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас

Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли

Чуваше в тези багри да пее прозирната душа на едно племе, неизменно готово за смях и удоволствие, влюбено в отмората, чувствително и лековато, упорито, изменчиво и съвсем естествено, играчка в игрите на светлината; весело в утрото и разтреперано по здрач. Но то бързо забравя ужасите на нощта, заради голата радост да живее свободно в мекотата на въздуха, милувките на нежните треви и насладата от къпането. То танцува, кичи главата си с цветя и пее. Морето, чиито бял бряг предпочита пред мрака на горите, тъй красив с кораловите си скали, глухо припява на Хименей и целува с прохладния си бриз горещината от удоволствието и слънцето.

Това е непрестанен празник, пълно непознаване на труда, който щедростта на природата прави непотребен, и на отегчението, което много бързо би притъпило ненарушимостта на следобедната почивка – Таити! Не докрай проученият остров, за който пътешествениците най-сериозно са ни разказвали басни, ето го сега такъв, какъвто ни го показва влюбеният в него художник – с неговото племе, най-красивото на света, с невероятното богатство на флората му, с дърветата, от чиито названия вече лъха красота: мимози и палми, ибискуси и тамаринди.

Той наистина ли е такъв рай? Наве, наве, фенуа: прелестна земя...

Художникът никога ли не ни лъже?

***

Защо да му вярваме? В същия декор някой друг несъмнено щеше да чуе други слова...

– Заради каква криворазбрана независимост на ума, вместо да слушаш мощния му глас, търсиш в отзвуци, които не потрепват, несъществуващи думи за сравнение?

Един щеше да потуши най-буйния огън на тропическия пожар и да запази пламъците за енигмата на дълбините, а върху искрящата завеса на човешките форми – медни и опалени – щеше да остави да бродят призраци, или пък мъртъвци да застинат в трагичното величие на монументалното им, животинско изваяние: мъртво наистина или умиращо, защото нима не изчезва или няма да изчезне този древен народ, измъчен от мекотата на една безкрайно благосклонна земя или от жарките стрели на слънцето, или пък поразен в най-дълбокото лоно на живота си от латинската отрова?... Втори, преследван или обладан от безапелационно натрапчивия страх от класическия тип красота, щеше да си осигури постоянното му триумфиране в нашите души, в очите ни, замъглени от пренебрежителността на един идеал, който отрича нашия, идеалът на онази чернокожа Венера, така едра и яка, че на мнозина се струва груба и недодялана, щеше да е скрил от нас опасния є чар... Трети пък, загрижен единствено за истината...

Всички те, до един, според своите убеждения, щяха да измамят желанието ти, ако претендираш да узурпираш мястото им пред въпросната истина, която се променя според душите, та сам пряко да я оцениш. Нека по-скоро истинските лъчи на слънцето, които огряват Гоген, стоплят на свой ред и теб и сътворят, художнико, произведението на изкуството, което те задоволява, вместо да го очакваш от другиго.

Чакаме мига на окончателното разбиране: Значи произведението тук пред нас е ПРИРОДАТА според теб. Няма да видиш по-чувствителна, ако не си готов да поемеш на дълъг път.

А що се отнася до действителността сама по себе си, тя какво те интересува, щом няма два чифта очи, за които да е еднаква?

***

Но донякъде обладан от странната мания и от времето, което не държи чак толкова сметка на художниците, за онова, което са направили в своята независимост, колкото и за мен да е то незнайно какъв продукт, който смятаме в правото си да изискваме от тях, ти все пак казваш: според мен тук сътрудничеството на художника със слънцето е прекалено пищно и прекалено дръзко, за да му вярвам. А посвещаването прекалено доминирано от изобретяването, затова имам право да споря за своеволния каприз, по който събира фантасмагориите на своите съновидения под етикета Таити.

– Нямаш.

Преди всичко, прекрасно знаеш, че художникът може да извърши с изкуството си своята революция единствено с цената на пълното сливане с материалните и обективни елементи. Спомни си най-сетне, че той самият принадлежи към природата и че е индивидуална творческа сила в огромното цяло на общата творческа мощ, че когато твори, той действа свободно като самата природа, ограничавана единствено от необходими закони, които могат да се резюмират с една дума: хармония. Художественото произведение е добро, ако е хармонично във всичките си части. Сега виж, творбата на художника от Таити е строго хармонична, отделните части си отправят напомняния и си препращат една на друга значими отзвуци. Драмата и декорът са едно цяло. Пейзажът ти гарантира автентичността на фигурата, а дървото те уверява, че това там наистина е Морето. С хармонията си пейзажът, фигурата, дървото и морето свидетелстват, че композицията на произведението е точна: художествената творба е добра.

Прекъсваш ме: Значи ли това, че творбата отговаря на темата, назована с името на мястото: Таити?

– Да.

Както го е видял Гоген, с непреходността на една искреност, която неизменността на неговите хармонии ни потвърждава – това е Таити, чрез изобразяване и транспонирането на обективната действителност от един темперамент. Какво повече ти трябва и кой би могъл повече? Да не искаш художникът да грабне и да ти донесе в шепите си тази обективна действителност? Няколко капки солена вода и листа от пандан , а може би е трябвало да донесе и слънцето?

Природата ни позволява да є откраднем само символите: представата, усещането, чувството, които имаме за нея – това е всичко, което притежаваме, и тъкмо него наричаме действителност, – една многообразна измислица! Като основна причина за тази измислица, ПРИРОДАТА, сама по себе си, стои далеч от нашите посегателства, макар да се преструва, че изцяло ни се отдава – евхаристична и неизчерпаема! – като позволява на всички ни да общуваме с безкрайното є тайнство. Опитаме ли се да я насилим, не печелим нищо: всеки път щом опитаме това непосилно завоюване, просто потвърждаваме своето безсилие. Това е и същинската поука на вековете, с ръце не взимаме нищо от ПРИРОДАТА: единственият начин е да я претворим с чувствителността и ума си, такава, каквато я виждаме. В шедьоврите на нашите музеи животните, цветята, образите принадлежат на онзи, който е съумял да ги нарисува: но не беше ли казал Диоген, че не лъвовете, откраднати от пустинята за нашите менажерии, са наша собственост, а ние тяхна, защото трябва да им станем слуги, за да ги гледаме в клетка? Без да броим, че красотата на пленените лъвове повяхва и накрая смъртта не закъснява да ни ги отнеме.

Единствено законно, само завоеванието на художника носи в себе си ценността на безсмъртието.

– Защо да му вярваме? – питаш ти.

– Защото е господар на истината, на живота. Той ти донася живата природа. Тъкмо изобретението, за което го упрекваш и в което не вярваш, е душата на неговото творение, дъхът, който го оживява, са топлината и водата, дето липсват на повехналите, рано откъснати цветя. Изобретението създава живота на Духа, то дава живот и на творбите, изобретението, течащо като кръв в елементите, заети от Природата при имитирането.

– Значи това е Таити, вярно представено.

Това е водата, която няма да пресъхне, това са листата, които ще са винаги зелени.

Това е Таити, прекрасният – плюс един дух и една чувствителност; виждането на един художник с честен поглед и чувствена, мистична душа.