Да започнем с една истинска история.
Случката, която ще ви разкажа, е съвсем достоверна; ако не беше тя, нямаше да ме има. Става дума за това как са се срещнали прадядо ми и прабаба ми (с други думи, историята за това как баба ми по бащина линия се е появила, а после баща ми и аз самият).
Прадядо ми бил работлив човек. Ухажвал добро момиче и му предложил да се омъжи за него. Момичето приело и тогава прадядо ми започнал да се труди още по-усърдно, за да плати първите вноски за бъдещия им дом, както и да купи мебелите, булчинската рокля и останалата покъщнина.
Само че няколко седмици преди сватбата годеницата избягала (злите езици твърдят, че тръгнала с един напет скандинавски моряк). Прадядо ми вече бил подготвил всичко: къщата, мебелите, венчавката в храма, роклята... Липсвала само булката. И си поставил за цел да си намери друга. Какво друго можел да направи? Не искал да провали всичките си планове и да хвърли на вятъра толкова усилия и всеотдайност. Вече бил на възраст да се задоми.
Една съседка узнала за положението, в което бил изпаднал (а това, както можем да си представим, се случило много бързо), отишла при него и му казала, че едно семейство, което живеело наблизо, има седем дъщери, всичките на възраст за женене. Седем - все някоя щяла да му хареса.
Прадядо ми се запътил към дома им, представил се и поговорил с бащата на девойките, за да го увери, че е работлив и от добро семейство мъж, бъдещ почтителен съпруг и благосклонен баща. Когато бащата се убедил в това, двамата си стиснали ръцете и споразумението било сключено. Оставало да решат само една подробност – за кое от момичетата да се ожени прадядо ми. Отишли в гостната, където майката била строила дъщерите си – нагласени и гримирани, застанали в редица, от най-голямата до най-малката, готови да им се направи оглед. Прадядо ми ги огледал една по една, докато накрая посочил момичето, което най-много му харесало, и казал:
- Ти ще ми станеш съпруга.
Само че едва произнесъл фразата, и си дал сметка за нещо, което не бил забелязал дотогава - момичето било твърде високо, много по-високо от жената, за която щял да се жени, и булчинската рокля нямало да му стане. Така че казал:
- Не, почакай. По-добре ти.
И посочил друга от сестрите, която била по-дребничка и на която вече готовата булчинска рокля щяла да стои отлично.
Така и станало. Прадядо ми се оженил за жената, която избрал поради причина, която днес ни се струва толкова банална, и им се родили шест деца. Второто от тях била моята баба. Тя твърдеше, че никога не е виждала любов като тази между родителите й. Като доказателство посочваше факта, че двамата живели заедно до смъртта на майка й. Съсипан от загубата, баща й надживял съпругата си само с няколко месеца.
Нито късмет, нито съдба
От тази история можем да извлечем две заключения. Можем да се учудим на безмерната сила на случайността и да кажем:
- Какъв невероятен късмет е това двама души, които са си паснали толкова добре, да се срещнат по толкова незначителна причина като размера на една рокля!
Или пък можем да си помислим, че тук има нещо повече от късмет.
Склонен съм да се спра на втората възможност, но какво друго се е случило, освен случайността? Кой е другият фактор, който се е намесил и е позволил на прадядо ми и прабаба ми да създадат дълготрайна връзка?
Някои ще заявят, че в това има пръст единствено съдбата.
- Така е било писано – може би ще кажат.
Аз предпочитам (и нещо повече, вярвам, че е за предпочитане) да мисля, че не става дума за съдбата...
Друго нещо би било, ако кажем: „Всичко, което се случва, съдържа нещо полезно”, и се съсредоточим върху тази идея. Струва ми се чудесно да се опитаме постфактум да извлечем от случката най-доброто, на което сме способни; да не губим от поглед лошите неща, които биха могли да се случат, но не са се случили; да преценим добрите, които са настъпили наред с това зло, и да извлечем от случилото се всички поуки, които несъмнено може да ни завещае то...
