2. ЗАЩО ИМАМЕ ЧУВСТВА?
Ние не сме мислещи машини, които имат чувства, а чувстващи машини, които мислят.
Антонио Дамазио, невролог и писател
ПРЕДСТАВИ СИ, че бързаш да се прибереш вкъщи след работа. Вали като из ведро и е тъмно като в рог, но ноемврийското време изобщо не ти обръща внимание. Ще трябва да работиш поне още два часа по проекта, сега трябва да вземеш дъщеря си от детската градина, преди да затворят. После трябва да напазаруваш. Трябва да намериш време и да изпереш – имаш запазен час за пералното помещение за тази вечер. Сушилнята не беше ли развалена обаче? Между другото, не трябваше ли да...?
Мислено се намираш на съвсем друго място, когато тръгваш да пресичаш улицата пред работата ти. Изведнъж сякаш някаква невидима сила те кара да отскочиш назад и в следващия миг покрай теб прелита автобус. Замръзваш на ръба на тротоара само на две педи от прегазване. Това беше на косъм. Никой около теб не е видял какво се е случило току-що, но за теб светът е спрял да се върти. Капките дъжд се смесват с потта ти, сърцето ти препуска и изведнъж осъзнаваш, че си бил на косъм от смърта. Всичко можеше да свърши тук. Но това, за щастие, не стана; нещо пое контрола над теб и отвя всичките ти мисли за крайни срокове, часове за перални помещения и сушилни. Някаква сила ти нареди да отстъпиш крачка назад.
Тази невидима ръка, която те спаси, е с размерите на бадем и се намира дълбоко във фронталния ти лоб. На медицински език се нарича „бадемовидно тяло“ или амигдала. Участва в толкова много процеси и има толкова много връзки с различни части от мозъка, че си е заслужила прякора Кръстника. Една от най-важните задачи на амигдалата е да засича опасности в заобикалящата те среда, като обработва информацията, събрана от сетивата ти. Сигналите, доставени от зрението, слуха, обонянието и вкусовите ти рецептори, отиват право в амигдалата, която научава какво виждаш, чуваш, докосваш и вкусваш, преди останалата част от мозъка ти да е успяла да преработи тази информация.
Мозъкът е устроен така, че са нужни няколко десети от секундата зрителните сигнали да стигнат от очите по зрителния нерв до зрителния център в окципиталния лоб , за да осъзнаеш какво виждаш. В критичен момент тези части от секундата могат да означават разликата между живот и смърт. Затова, ако зрителните сигнали са много важни, амигдалата може да реагира преди останалите части от мозъка – когато например се появи автобус, движещ се с висока скорост. Тогава тя те алармира, при което ти отстъпваш крачка назад и в тялото ти се отделят хормони на стреса. На английски този процес има подходящо име – emotion , защото крачката наистина представлява движение (англ. – motion). Субективното преживяване на страх, което изпитваш, когато осъзнаеш, че си бил на косъм от прегазване, се нарича чувство. Така че първо идват емоцията и движението, а после – чувството. Нека да разгледаме по-подробно какво се случва, когато реакцията на амигдалата поражда у теб чувство на страх при мисълта, че си бил на косъм от смъртта.
Сливане на външния и вътрешния ни свят
Когато се замислим над това как мозъкът ни реагира на заобикалящата ни среда, най-често се сещаме за материални неща – като например летящия към теб автобус. Има обаче и друг свят, който е също толкова важен и който мозъкът следи внимателно: вътрешният ни свят. Дълбоко във фронталния лоб се намира една от най-интересните части на мозъка – инсулата. Тя изпълнява ролята на своеобразен приемен център, където се доставя информация от тялото, например сърдечен ритъм, кръвно налягане, кръвна захар и дихателна честота. Събира и сигнали, възприети и от сетивата ни. Тоест външният и вътрешният ни свят се сливат в инсулата. И се получават чувства!
Така че те не ни обземат в резултат на онова, което се случва около нас, ами ги създава мозъкът, който слива случващото се в заобикалящата ни среда със случващото се вътре в нас. Въз основа на това мозъкът се опитва да направлява поведението ни, за да оцелеем. В крайна сметка чувствата имат само една задача – да повлияят върху поведението ни и така да ни помогнат да оцелеем, за да можем да предадем гените си на идните поколения.
Автоматизиран интелект
Всяка секунда очите ти доставят поне 10 милиона бита информация на мозъка ти. Представи си дебел супероптичен кабел, който непрекъснато влива зрителни сигнали. И няколко също толкова дебели кабели, които доставят информацията, събрана от слуха, допира, обонянието и вкусовите ти рецептори. Към това се прибавят всички сигнали, изпратени от органите ти. Мозъкът ти е направо залян от информация и има почти невъобразим капацитет да я обработи, но има една спънка: вниманието ти. Можеш да се съсредоточиш само над едно нещо и едновременно с това да задълбочиш само една мисъл. Затова мозъкът ти обработва почти цялата тази информация, без да го усетиш – и я обобщава под формата на чувство. Вниманието ти може да се сравни с шефа на голяма компания. Ако той помоли група служители да се занимаят с някой важен въпрос и те се върнат с 15 папки, пълни с документи, ще получат следния отговор: „Нямам време да чета всичко това, така че обобщете в рамките на половин страница какво мислите, че трябва да направя.“ Чувствата ни представляват подобно обобщение, чиято роля е да направлява поведението ни.
От банановото дърво до кухненския плот
Мозъкът не поражда чувства само за да контролира поведението ни и така да ни спаси от прегазване; той ги създава във всеки миг, когато сме будни. Да разгледаме един по-малко драматичен пример от този с автобуса. Току-що си влязъл в кухнята вкъщи. Върху кухненския плот има един банан и се замисляш дали искаш да го изядеш. Как подхожда мозъкът към толкова обикновен въпрос? Първо трябва да определи колко енергия и хранителни вещества съдържа бананът. После му се налага да събере информация относно хранителните запаси в тялото ти, дали имат нужда от попълване и дали бананът е най-подходящата храна за тази цел.
Разбира се, би било невероятно трудно да се налага съзнателно да преценяваш всичко това преди всяко ядене. Ето защо мозъкът го прави вместо теб, без да го осъзнаваш. Той претегля всички фактори и стига до някакъв отговор. И тук се появяват чувствата, под чиято форма бива даден отговорът: изпитваш глад и изяждаш банана или пък се чувстваш сит и не го изяждаш.
Точно както лицата и телата ни се различават по отношение на външния вид, така и мозъците ни не са еднакви. Инсулата е една от частите на мозъка, които варират най-много по размер между различните хора. Тъй като тя е важна за приемането на сигнали от тялото и превръщането им в емоции, някои изследователи смятат, че разликите в размера означават, че изпитваме сигнали от тялото по различен начин. За някои хора копчето за силата на звука на собственото тяло е натиснато до дупка и следователно изпитват изключително силен дискомфорт в стомаха, повишен сърдечен ритъм или болки в гърба. За други – бутонът за силата на звука е намален и те почти не го забелязват. В момента се провеждат и интересни изследвания, за да се установи дали разликите в размера и активността на инсулата могат да бъдат свързани с нашите характери. Личностната черта невротизъм – как и колко силно реагирате на негативни впечатления – например, изглежда, е свързана с дейността на инсулата. Разликите в размера и активността ѝ допринасят за различията в личностните черти и определят колко силно реагираме на телесните сигнали, което може да ни заблуди, че има нормална инсула. Но няма такова нещо, както не съществува нормален мозък – всъщност при стадни животни като хората се очаква мозъците да са различни. Вероятно наличието на разнообразни характери и емоции сред стадото е решаващо за оцеляването му.
Ако Ева, с която се запознахме в началото на книгата, трябваше да вземе решение дали да се качи на банановото дърво, щеше да прецени няколко фактора: колко банана има на дървото, дали са големи и достатъчно зрели, дали хранителните ѝ запаси са пълни, или отчаяно се нуждае от храна, дали е в достатъчно добра форма, за да се покатери на дървото. Освен това би трябвало да прецени рисковете, като например колко високо са разположени бананите, трудно ли е да се качи до тях и дали наоколо няма хищници.
Разбира се, Ева не би взела лист хартия и химикалка или пък не би отворила таблица в „Ексел“, за да направи съответното пресмятане – би го направила точно като теб в кухнята. Мозъкът ѝ би се погрижил за това и би стигнал до някакъв отговор, представен под формата на чувство. Ако рискът от нараняване е малък, а дървото – отрупано с плодове, или пък има голяма нужда от енергия, би събрала смелост и би решила да се покатери на дървото. В случай че рисковете са големи, плячката – малка, или енергийните ѝ запаси – пълни, би получила отговор под формата на чувство за страх или ситост и би се въздържала от катерене.
Даже и процесът на пресмятане край кухненския плот и дървото да е един и същ, съществува една важна разлика: няма значение дали пресмятането ти се окаже грешно, защото, ако решиш да не ядеш банана сега, можеш да го направиш малко по-късно. Ева обаче не би разполагала с този лукс. Ако пресмятането ѝ се окажеше грешно, защото непрекъснато рискува, вероятно рано или късно би умряла при някой нещастен случай. В случай че сметките ѝ излязат правилни и тя внимава твърде много и никога не рискува, може вместо това да умре от глад. Само онези от предците ни, които са били ръководени правилно от чувствата си – като под „правилно“ имам предвид към оцеляване и възпроизвеждане, – са оцелели и предали гените си нататък. И така се продължавали поколение след поколение. Хилядолетие след хилядолетие.
Тоест чувствата не са някакви неясни явления, без които животът ни би бил по-хубав. Породени са от мозъка, за да направляват поведението ни, и са зависели от безмилостните решения на еволюцията. Онези чувства, заради които сме се държали погрешно – от гледна точка на оцеляването, – са изчезнали от генофонда поради простата причина, че хората, които са ги изпитвали, не са оцелели. В биологично отношение чувствата представляват милиони мозъчни клетки, които си обменят взаимно информация на тази тема и ни налагат да се държим така, че да оцелеем и да се възпроизвеждаме. От поетична гледна точка обозначават нашепвания отпреди хиляди поколения от наши предци, които въпреки всичко успели да се справят с глад, инфекциозни болести и внезапна смърт.
В крайна сметка чувствата имат само една задача – да повлияят на поведението ни и така да ни помогнат да оцелеем, за да можем да предадем гените си на идните поколения.
Ето защо щастието не е вечно
Примерът, който току-що описах, помага да разберем защо не можем непрекъснато да се чувстваме супер. Да кажем, че Ева е решила да се качи на дървото и е успяла да откъсне няколко банана. Сяда доволно на земята и ги изяжда, но колко дълго може да си позволи да се чувства удовлетворена? Не много. Защото, ако усилията, които е положила, за да се покатери по дървото, ѝ носят задоволство в продължение на няколко месеца, не би имала мотивация да търси още храна и би умряла от глад скоро след това.
Тоест подобни чувства трябва да бъдат преходни, иначе не биха изпълнявали функцията си – да ни мотивират. Разбира се, повечето от нас са много добре запознати с тези усещания. Мислим си, че само ако получим някаква длъжност на работа или по-висока заплата, или пък се сдобием с нова кола или перфектната баня, ще сме доволни от живота. Като постигнем някоя от тези цели, се оказва, че това чувство необичайно бързо бива изместено от нови желания за още по-добра позиция или още по-добро заплащане. Както е известно на всички, този процес никога не приключва!
„Да се чувстваш добре“ често оглавява списъка с най-важните за нас неща в живота. Но това е само един от многото инструменти, с които си служи еволюцията. Също така не би имало никакъв ефект, ако не е преходно чувство. Ето защо да очакваш винаги да се чувстваш добре, е нереалистично, като да очакваш бананът върху кухненския плот да те засити за цял живот. Просто не сме устроени така. Когато надникнем в тайните на мозъка обаче, се оказва, че не само чувствата функционират по различен начин от очакваното. Според психологически и невронаучни изследвания мозъкът променя спомените ни. Затваря си очите за неудобни истини, за да ни помогне да сме част от определена група от хора. Често ни подлъгва да си мислим, че сме по-добри, по-компетентни и по-общителни, отколкото сме всъщност. Понякога обаче ни кара да си мислим и че сме напълно безполезни. Не ни позволява да възприемаме света такъв, какъвто е. Има много по-важна и конкретна задача – оцеляването. Затова ни показва света такъв, какъвто трябва да го виждаме, за да можем да оцелеем. Така стигаме до най-голямото си емоционално проклятие: тревожността.
