Демокрацията е в прахообразно състояние, като ноемврийския ръмеж, който от заранта се мъчи да стане дъжд. Надвечер се отказа, настъпи проясняване, обличаме се и слизаме в столицата.
Напоследък свърталище ни е „Яйцето“, барче във вестибюла на университета, където можеш с часове да останеш на чаша виетнамско кафе или „Шопско“ пиво. Бачо Колю Ковачев слага и „кокалче“ в пивото, петдесет грама водка.
Бачото е режисьор на документални филми, един от колектива на „Дишай“, лентата, станала причина за Русенския комитет. Комитетът също се избистри след много кафета по заведения и градински пейки, както и в полога на „Яйцето“. За порасналите в града да поясня, че полог е закътаното място (пезул), където „полагат“ яйцата под квачката, за да се излюпи нов живот.
Парадният вход на Алма матер през моето следване бе непроходим: минавахме по съседен тунел. Не подозирахме, че зад масивните врати има фоайе в елипсовидна форма (оттам яйцето!), класически неосецесион, с мраморни облицовки, дъбова ламперия и стъклен таван, с разноцветен витраж, ако не бъркам. През горбачовската перестройка разтвориха вратите; от подвалите извадиха бронзовите монументи на братята Георгиеви и ги монтираха на местата, откъдето са ги свалили при идването на режима. Във фоайето, просторно като бална зала, в един ъгъл спретнаха мокър бюфет. Така се появи „Яйцето“, нашето закътано място за срещи и разговори.
– Свърталище на неформали! – чух да казва генерал Коцалиев, висш милиционерски началник. – Знам го това „Яйце“... Там един Желю Желев върши противозаконни действия...
Беше по време на гладната стачка на пловдивския поет Манолов. Коцалиев бе дошъл с четири снимачни камери да заснеме протеста на „неформалните“ в защита на Манолов. В групата беше и Желев, но сътрудниците на генерала бяха пропуснали да съобщят тая подробност. Получи се лек гаф и Коцалиев, зачервен, се вгледа във философа:
– Ти ли си това?... Ти си тоя, дето върви по лезвието на закона?... Ще те пипна, господинчо, рано или късно; няма да ми се изплъзнеш!
Желю Желев остана непроменим, леко кимна, за да потвърди самоличността си, а ние наоколо се разшумяхме развеселени, някой изръкопляска, друг попита за синонима на „лезвие“. Камерите снимаха от четири гледни точки, както Антониони обхваща епизодите на своите шедьоври. Шедьовърът на генерала е бил замислен за показване на диктатора Тато.
Това беше през януари, седмица по-късно пристигна френският президент Митеран; върнаха архива на Манолов, той прекрати гладуването, а на закуската на Митеран с интелектуалци видяхме отблизо неформала Желев.
Сега го заварваме „на живо“, придружен от жена му, Маруша, в подножието на Евлоги и Христо Георгиеви и пред затворените порти на „Яйцето“.
– Какво става? – питам. – Санитарен полуден или „стопанинът замина за Америка“?
– Очаквах го! И никак не съм изненадана! – казва Маруша.
Пристигат бачо Колю и Ели (тя е художничка и сякаш нарочно е избрала фамилното име Иконописова.) Отнякъде се явява и Вранчо, активист от обществото на неформалите, муден на вид и с провлачена походка, но винаги „трети, където има двама“. И винаги носител на новина. Този път новината е международна: Горбачов е направил изявления, че изтегля съветската армия от ГДР. Фактически това е краят на Втората световна, казва Вранчо.
Желев се здрависва с носителя на новината:
– Не само край на войната, Вранев, това е краят на тоталитарната система. Вторият извод е, че само критичната маса е в състояние да извърши каквато и да е промяна...
– Опа! Завъртя крана, а ние ще дремем пред парадния вход! – Маруша повдига яката на зимното палто, по-скоро полушубка. – Да бяхме влезли някъде... Желювата лекция трае един академичен час.
Да влезем, но къде? Заведенията по центъра не са по нашия джоб, градинските пейки не са места за сбирки в дълбоката есен.
Ковачеви ни повеждат към апартаментчето на „Янтра“, до Перловската река. Домакинята бургазлийка винаги има разядки от морски деликатеси (наричат ги гарузи), идеалното мезе за гроздовата ракия на бачо Колю.
Разполагаме се около кухненската маса.
– Критичната маса, за която стана дума! – казвам на смях, но компанията още не е склонна да се отпусне заради студа и напрежението от последното денонощие. А Желев само се усмихва, докато вади от вътрешен джоб ученическа тетрадка от десет листа (от чантите на дъщерите му). Приглажда ръбовете и открива страница текст с черен молив.
– Априлски тезиси през ноември – продължавам в зевзешкия стил, усвоен с безобидната цел да прави рехаво настроението на срещи със съмишленици. – Цвайг пише, че Ленин е работил своите тезиси цялата зима, а ти си готов за една нощ?!
– Спа си през нощта, както винаги, заранта нахвърля философските си концепции, и то върху тетрадката на Данка...
Желев не оспорва казаното от Маруша, изчаква я, облегнат назад; петдесет и четири годишен, под среден ръст, с развити рамене, плътни устни и прошарен перчем, невиждал скоро гребен и ножица.
С периферно зрение виждам, че написаното има заглавие „Времето е наше“. Манифест ли ще рече, възвание, призив за барикади и ръкопашен бой?
– Отворено писмо по-скоро...
– Какво време бе, Желю? Времето си е тяхно, както всичко си е тяхно, ще ти позволят да им пипнеш времето!
– Маруша е права – съгласява се компанията. – Къде ще пуснат отворено писмо, всички издания са техни, радио, TV и тъй нататък...
– Не забравяйте улицата! – казва Желев. – Улицата никога не е била тяхна. Улицата е наша. И времето е наше.
