Джак Ричър се наслади на последните слънчеви лъчи над малкото градче на брега на Мейн, след което – подобно на птиците, които се рееха високо в небето – започна дългия си път на юг. За разлика от тях обаче не пое право на юг. Избра различен маршрут от балтиморските трупиали и черноглавите коприварчета, от овесарките и фебовете, от рубиненогушите колибри... Джак Ричър избра маршрут, който пресичаше страната по диагонал на югозапад от най-горния десен ъгъл на картата до най-долния ляв. Вероятно щеше да прекоси Сиракюз, Синсинати, Сейнт Луис, Оклахома Сити и Албакърки, след което да продължи към Сан Диего. Подобно на всички, които бяха служили в армията, и Ричър смяташе, че в Сан Диего има прекалено много моряци, но въпреки това градът му се струваше подходящо място, където да посрещне началото на зимата.
Това щеше да бъде дълго пътуване, каквото не бе предприемал от много години.
И той го очакваше с нетърпение.
Но не стигна кой знае колко далече.
Ричър се отдалечи от крайбрежието, измина километър-два към вътрешността на страната, излезе на някакъв селски път и вдигна палец. Беше над метър и деветдесет и три с обувките, едър и силен, целият мускули, не особено красив, не особено добре облечен и с леко занемарен вид. Не изглеждаше особено привлекателно в очите на шофьорите. Както обикновено, повечето от тях намаляваха, хвърляха му един поглед и натискаха педала на газта. Първият автомобил, чийто собственик реши да рискува, спря след четирийсет минути. Беше "Субару" на една година, а шофьорът бе слаб, на средна възраст, с памучен панталон и безупречно изгладена риза в цвят каки. Сигурно жена му го е облякла, помисли си Ричър. Мъжът носеше халка. Но под елегантните дрехи се криеше тяло на работник. Широк врат и големи червени кокалчета на ръцете. Човек, който още не може да повярва, че е станал шеф. Нищо чудно да не го е искал, каза си Ричър. Сигурно е започнал с изкопаване на дупки за стълбове, а после е станал собственик на компания за поставяне на огради.
Оказа се, че предположението му не е далече от истината. Още в самото начало на разговора им стана ясно, че мъжът е започнал от нулата. Разполагал само с името си и стария чук на дядо си, а днес притежавал собствена строителна компания, в която работели четирийсет души и която превръщала в реалност надеждите и мечтите на безброй клиенти. Мъжът довърши историята си с леко свиване на рамене, израз едновременно на северняшката му скромност и на искрената му изненада от успеха. Сякаш искаше да каже: нямам представа как стигнах дотук. Като си изпипвал детайлите, отвърна наум Ричър. Човекът изглеждаше изключително подреден и организиран, зареден с цял арсенал принципи, максими и железни убеждения, едно от които гласеше, че в края на лятото е най-добре да не пътува по магистрала І-95. Затова се опитваше да се измъкне колкото се може по-скоро от Мейн, като пътуваше по второстепенни шосета, които водеха право на запад към Ню Хампшър. В момента шофираше към някакво градче на юг от Берлин, откъдето се стигаше до Бостън по-бързо от всеки друг маршрут. Всъщност мъжът отиваше именно в Бостън на среща, свързана с мраморни плотове. Ричър беше доволен. Бостън бе добра отправна точка. Дори много добра. От там лесно можеше да стигне до Сиракюз. А после до Синсинати, като мине през Рочестър, Бъфало и Кливланд. Може би дори през Ейкрън, Охайо. Ричър бе следвал и по-непривлекателни маршрути. Особено по време на службата си в армията.
Не стигнаха до Бостън.
